Агата Кристи — ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща. Също като нея героите й са находчиви, оригинални и популярни по цял свят, а романите й — вечно живи. "Веднъж, докато миех чинии, ми хрумна идеята за една криминална случка. Така се роди «Аферата в Стайлс», която бе издадена няколко години след това." Сега, осемдесет години по-късно, Агата Кристи е най-известната авторка на криминални романи в света. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните й герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл й спечелват титлата "Първата дама на криминалния жанр". Елспет Магликъди пътува към дома си, доволна от коледното пазаруване в Лондон. През прозореца на купето става неволна свидетелка на убийство, извършено в паралелно пътуващ влак. Но следи от престъплението няма и никой не вярва на старата дама. Единственият човек, към когото може да се обърне, е госпожица Марпъл. В опит да разплете мистериозния случай, тя попада на твърде неочаквана следа…
Госпожа Магликъди следваше запъхтяна по перона носача на куфара си. Тя беше ниска и пълна, а носачът — висок, с широка крачка. Освен това госпожа Магликъди бе натоварена с многобройни пакети — резултат от целодневното й коледно пазаруване. Ето защо надпреварата беше неравностойна и носачът зави зад ъгъла в края на перона, докато госпожа Магликъди все още вървеше направо.
В момента първи перон не беше много препълнен, тъй като един влак току-що бе заминал, но в „ничията“ земя отвъд него кръжащата тълпа се беше втурнала в няколко посоки едновременно — към и от подлезите, гардеробите, закусвалните, бюрата за информация, таблата с разписанията на влаковете и към двете врати, за пристигащи и заминаващи пътници, към външния свят.
Блъскаха госпожа Магликъди и пакетите й от всички страни, но в крайна сметка тя успя да стигне до входа на трети перон. Остави един пакет в краката си и започна да търси в чантата билета, който щеше да й позволи да премине покрай строгия униформен служител.
В този миг над главата й прогърмя дрезгав и все пак изискан глас:
„Влакът на трети перон заминава в 16:50 за Бракхамптън, Милчестър, Уейвъртън, жп възела Карвил, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Бракхамптън и Милчестър да се качат в предната част на влака. Пътниците за Вейнки правят смяна в Рокситър“.
С кратко изпращяване гласът замря и след това се чу отново, като обяви пристигането на влака в 16:35 от Бирмингам и Улвърхамптън.
Госпожа Магликъди намери билета си и го показа. Служителят го перфорира и промърмори:
— Надясно — предните вагони.
Госпожа Магликъди се повлече по перона и откри носача си пред вратата на третокласен вагон, зареял поглед в пространството с отегчен вид.
— Заповядайте, госпожо.
— Аз пътувам в първа класа — заяви госпожа Магликъди.
— Не казахте нищо — изсумтя носачът. Погледът му пренебрежително обгърна палтото й от дебел вълнен плат меланж, малко мъжки модел.
Госпожа Магликъди, която беше казала, че пътува в първа класа, не се впусна да обсъжда въпроса. Беше останала съвсем без дъх.
Носачът взе отново багажа и се отправи към съседния вагон, където госпожа Магликъди се настани в приятно уединение. Влакът в 16:50 не беше от добре поддържаните. Пътниците, ползващи първа класа, предпочитаха или по-бързия сутрешен експрес, или влака в 18:40, който имаше вагон-ресторант. Госпожа Магликъди даде бакшиш на носача и той го прие с разочарование, явно защото смяташе, че подхожда повече на пътник в трета, отколкото в първа класа. Госпожа Магликъди, макар и готова да похарчи пари, за да пътува удобно след продължителния път през нощта от Севера и целодневното трескаво пазаруване, в никакъв случай не беше разточителна по отношение на бакшишите.
Тя се разположи с въздишка върху плюшените седалки и отвори списание. След пет минути се чу сигнал и влакът потегли. Списанието се изплъзна от ръката на госпожа Магликъди, главата й клюмна на една страна и след три минути тя вече спеше. Сънят й продължи четирийсет и пет минути. Събуди се освежена. Оправи шапката си, която се бе изкривила, поизправи се и погледна през прозореца към това, което можеше да се види от бързо преминаващите картини на околния пейзаж. Вече беше доста тъмно — мрачен и мъглив декемврийски ден. Коледа бе само след пет дни. Лондон беше тъмен и неприветлив, провинцията също, макар и от време на време да ставаше по-приветлива с неизменните снопове светлина, когато влакът преминаваше бързо през градове и гари.
— Сервираме последния чай — съобщи обслужващият пътниците, отваряйки рязко вратата на коридора като някакъв дух. Госпожа Магликъди вече си беше похапнала порядъчно в един голям универсален магазин. В момента се чувстваше сита. Обслужващият продължи по коридора, повтаряйки монотонно поканата си. Госпожа Магликъди погледна с израз на задоволство към багажника, където почиваха многобройните й пакети. Хавлиените кърпи бяха с отлично качество и точно такива, каквито Маргарет искаше. Въздушната пушка за Роби и зайчето за Джийн бяха много хубави, а вечерното късо палто бе точно това, от което тя самата се нуждаеше — топло и елегантно. Пуловерът за Хектор — също… Умът й с одобрение преценяваше разумно направените покупки.
Погледът й удовлетворено се върна към прозореца. С пронизително изсвирване премина влак, пътуващ в обратната посока, разтърси прозорците и я стресна. Влакът изтрополи през стрелките и премина през някаква гара.
