Времето се променяше. Появи се лек ветрец, небето се изчисти. Около ярката луна проблясваха звезди. Температурата падаше. Ричър го усети по възглавницата студен въздух пред всеки от проверените прозорци. Вятърът намираше невидими пукнатини и изсмукваше топлината на сградата.
Освен това пречеше на сигурността. Такива странни звуци. Скърцане, пропукване, драскане и почукване на замръзнали клони по стъклата. Люлеещи се електрически кабели, хвърлящи плашещи сенки по стените. Реално погледнато, в тези звуци нямаше нищо заплашително, но Ричър предпочиташе да ги няма. Защото му пречеха да долови онова, което беше най-важното — мекото поскърцване на нечии стъпки по снега. Периодично подхвърляните фрази от страна на Джанет Солтър също не му помагаха, но той не искаше да я спира. Жената очевидно беше нервна и това я правеше словоохотлива. Доказателство бяха въпросите, с които го засипа веднага след като той приключи огледа.
— Колко пъти сте вършили подобни неща? — беше първият от тях.
— Един-два пъти — отговори Ричър, без да отделя очи от прозореца.
— Очевидно сте оцелели.
— Засега.
— Каква е тайната на успеха ви?
— Не обичам да ме бият. Така е най-добре не само за мен, но и за всички засегнати.
— Поемате тежко психологическо бреме. Искам да кажа, че подобно поведение изисква доминиращо положение.
— Нима има хора, които обичат да ги бият?
— Нещата не са само черни или бели. Не е нужно да обичаш такова нещо, достатъчно е да бъдеш реалист. В смисъл понякога печелиш, друг път губиш.
— Не е така. Поне в моята работа. При нея играта свършва с първата загуба.
— Още служите в армията, нали?
— Не, напуснах преди доста време.
— Имам предвид психически.
— Не.
— Не ви ли липсва?
— Не.
— Чух ви да разговаряте оживено с онази жена от Вирджиния.
— Заради нея, а не заради армията. Тя има страхотен глас.
— Вие сте самотен.
— А вие не сте ли?
Тя не отговори. Стенният часовник звучно тиктакаше. Никой не се приближаваше към къщата.
Час и половина по-късно Ричър беше направил четири контролни обиколки и бе опознал всеки детайл от къщата. Определено бе строена за хора от друго поколение — по-твърди и безкомпромисни, но едновременно с това и някак по-беззащитни. Прозорците имаха резета, а вратите — солидни ключалки. Изработени от бронз, но далеч по-несигурни от съвременните стоманени приспособления, които се продаваха във всеки магазин. Което означаваше наличие на четирийсет и три възможни начина за проникване, шестнайсет от които напълно реални. Осем от тях можеха да бъдат предвидени от всеки човек с нормална интелигентност. Шест бяха лесни за блокиране. Останалите два изискваха извънредни, но все пак възможни усилия. При условие че Джанет Солтър не се мотаеше наоколо. Изборът на стрелкова позиция никога не е лесен. Ричър се запита дали отново да не я помоли да се затвори в спалнята си, но тя го усети и започна да говори още преди да е отворил уста.
— Служил ли е някой от родителите ви в Морската пехота?
— Моля?
Изправен до прозореца на гостната, Ричър прекрати огледа на външната обстановка и се извърна да я погледне.
— Споменахте, че сте израснали в различни бази. Запитах се на кого от родителите си го дължите. Допускам, че и на двамата. Позволено ли беше това? Имам предвид и двамата съпрузи да служат на едно място?
— Предполагам, че не.
— На кой от двамата го дължите?
— На баща ми.
— Разкажете ми за него.
— Няма кой знае какво за разказване. Добър човек, но много зает.
— Отчужден?
— По-скоро обратното. Той мислеше, че аз съм отчужден. Във всяка база имаше поне стотина деца. По цял ден играехме. Живеехме в свой собствен свят.
— Жив ли е?
— Не, почина преди много години. Майка ми също.
— И с мен беше така. Сама се отчуждих. По цял ден четях.
Ричър не отговори и тя млъкна. Той отново насочи вниманието си към улицата. Нищо. Прехвърли се в библиотеката. Дворът беше пуст. Луната изскочи иззад последния облак. Светът навън беше тъжен, студен и празен.
Всъщност не беше празен.
Но никой не идваше.
Криеница. Най-древната игра на света. Защото безпокойствата и страховете на миналото остават дълбоко вкоренени в човешкото съзнание. Хищникът и плячката. Неудържимата тръпка на задоволство от дебненето в мрака, от ослушването за приближаващи се стъпки. Огромната наслада от внезапното обръщане, дърпането на вратата на гардероба и откриването на жертвата. Мигновеното превръщане на средновековния ужас в съвременен смях.
Сега беше различно.
Сега нямаше да има смях. Няколко секунди бясна стрелба, миризма на барут и кръв, а после оглушителна тишина. Земята спира да се върти, а ти бавно свеждаш очи и оглеждаш тялото си за поражения. Следва още една пауза, по време на която проверяваш хората си. Едва след това идва ред на треперенето, изпотяването и гадното чувство в стомаха.
Никакъв смях.
