— Роберто Лангдън? — попита Еуджения. — Sei con Langdon ora?! — „В момента си с Лангдън?“
Еуджения май не бе разбрала правилно. Да, но маската…
— Devo parlare con lui! — почти извика Еуджения. „Трябва да говоря с него!“
Главата на Лангдън продължаваше да пулсира.
Охранителите го държаха на мушка.
Вратата рязко се отвори и се появи Марта.
През отворената врата Лангдън чу заплашителното бръмчене на хеликоптерчето някъде навън в далечината, придружено от воя на наближаващи сирени. Бяха ги открили.
— E arrivata la polizia**** — каза Малта на охранителите и прати единия да доведе служителите на реда в музея. Другият остана, с насочен към Лангдън пистолет.
За изненада на професора Марта му подаде телефон.
— Искат да говорят с вас — каза му малко озадачено. — Трябва да излезем, за да има връзка.
Излязоха от задушната стая в галерията, където през прозорците се изливаше обилна слънчева светлина и се разкриваше живописна гледка към Пиаца дела Синьория. Въпреки че към него още бе насочено оръжие, Лангдън изпита облекчение, когато излезе от тясното пространство.
Марта го заведе до прозореца и му подаде телефона.
Лангдън го взе с несигурна ръка и го вдигна към ухото си.
— Ало? Робърт Лангдън слуша.
— Синьор — каза женски глас. — Аз съм Будженич Антонучи, секретарката на Игнацио Бузони. Видяхме се снощи, когато дойдохте в кабинета му.
Лангдън не си спомняше нищо.
— Да?
— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нощес Игнацио почина от сърдечен удар.
Лангдън стисна здраво телефона. Игнацио Бузони е мъртъв!?
Жената вече плачеше, гласът ѝ бе пълен с тъга.
— Обади ми се, преди умре. Остави съобщение и ми каза непременно да ви го предам. Ще ви го пусна.
Лангдън чу някакво шумолене и след секунди до ушите му долетя запис на тихия задъхан глас на Игнацио Бузони.
— Еуджения — каза задъхано мъжът. От тона му личеше, че го боли. — Моля те, на всяка цена предай това съобщение на Робърт Лангдън. В беда съм. Мисля, че няма да успея да стигна до кабинета си. — Простена и настъпи дълго мълчание. Когато Игнацио заговори отново, гласът му бе по-слаб. — Робърт, надявам се Да успееш да избягаш. Мен все още ме преследват… аз съм… не съм добре. Опитвам се да се свържа с лекар, но… — Настъпи нова дълга пауза, сякаш il Duomino събираше последните си капчици енергия. След това продължи: — Робърт, чуй ме внимателно. Това, Което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет. — Млъкна за дълго и след това прошепна: — Божия благословия.
