Мислите му незабавно се насочиха към Сиена и безопасността ѝ. Все още виждаше меките ѝ кафяви очи, взиращи се надолу към него, изпълнени с разкаяние и страх. Лангдън се молеше да е избягала и да е успяла да се измъкне благополучно от Венеция.
„Объркали сме страната“ — беше ѝ казал, след като за свой ужас си даде сметка къде в действителност се намира гробницата на Енрико Дандоло. Загадъчният музейон на светата мъдрост от стихотворението изобщо не се намираше във Венеция… а ужасно далеч от нея. Точно както предупреждаваше текстът на Данте, значението на загадъчния текст бе скрито „под булото на стиховете странни“.
Лангдън възнамеряваше да обясни всичко на Сиена веднага щом се измъкнат от криптата, но така и нямаше възможност.
„Тя избяга, знаейки само, че съм се провалил“.
Стомахът му се сви на топка.
„Чумата още е там… ужасно далеч“.
В коридора се чу тропот на кубинки. Лангдън се обърна и видя мъж в черно да влиза в каютата. Беше същият мускулест войник, който го беше приковал на пода на криптата. Очите му бяха леденостудени. Когато мъжът приближи, Лангдън инстинктивно се сви, но нямаше къде да избяга. „Тези хора могат да направят с мен каквото си поискат“.
— Къде се намирам? — остро попита Лангдън, като се мъчеше да говори колкото се може по-твърдо.
— На борда на яхта недалеч от Венеция.
Лангдън погледна зеления медальон върху униформата на мъжа — глобус, заобиколен от буквите ЕЦПКБ. Никога не беше виждал нито символа, нито съкращението.
— Трябва ни информация — каза войникът. — И не разполагаме с много време.
— Защо изобщо да ви казвам нещо? — попита Лангдън. — Та вие едва не ме убихте!
—
Изобщо не сме
се опитвали
да ви убием.
Използвахме
техника за
обездвижване
от джудото,
известна като
—
Вие
Очите на мъжа се присвиха.
—
Ако
Преди Лангдън да успее да проумее думите му, в каютата влязоха още двама войници.
А между тях вървеше жена.
Призрак.
Ефирна и не от този свят.
