— Истински са — отвърна Ректора. — Най-добрите илюзии включват колкото се може повече от реалния свят. Нямахме много време за подготовка, така че компютърът на Сиена и истинските ѝ лични файлове бяха почти всичко, с което се налагаше да работим. Изобщо не беше предвидено да ги виждате, защото имаше вероятност да започнете да се съмнявате в нея.
— Не е трябвало да използвам и компютъра ѝ — рече Лангдън.
— Да. Точно тогава нещата излязоха от контрол. Сиена изобщо не очакваше хората на Сински да открият апартамента, така че когато се появиха войниците, изпадна в паника и трябваше да импровизира. Избяга с триколката и с вас, като се опитваше да запази илюзията жива. При това развитие на нещата нямах друг избор и трябваше да изтегля Вайента, макар че тя наруши протокола и тръгна да ви преследва.
— Тя едва не ме уби! — възкликна Лангдън и разказа на Ректора какво се бе случило на тавана на Палацо Векио, когато Вайента вдигна оръжието си и се прицели от упор в гърдите му. „Ще боли само миг. Нямам друг избор“. Тогава Сиена се хвърли към нея и я блъсна през парапета — и Вайента полетя надолу към смъртта си.
Ректора въздъхна.
— Съмнявам се, че Вайента се е опитвала да ви убие. Оръжието ѝ може да стреля само с халосни. Единствената ѝ надежда за изкупление на този етап е била да поеме отново контрола върху вас. Сигурно си е помислила, че ако стреля с халосен, ще ви накара да разберете, че всъщност не е никаква убийца и че всичко това е инсценировка.
Ректора млъкна, замисли се и продължи:
— Няма да се впускам в предположения дали Сиена наистина е искала да убие Вайента, или само се е опитала да ѝ попречи да стреля. Започвам да си давам сметка, че не познавам Сиена Брукс толкова добре, колкото си мислех.
„Аз също“ — помисли Лангдън, макар че докато си припомняше шока и разкаянието, изписани на лицето на младата жена, усети, че онова, което бе направила на жената с щръкналата коса, вероятно е било грешка.
Чувстваше се изгубен… и ужасно самотен. Обърна се с надеждата да погледа света долу, но видя пред себе си единствено гола стена.
„Трябва да се махна оттук“.
— Добре ли сте? — попита Ректора и го погледна загрижено.
— Не — отвърна Лангдън. — Изобщо.
„Ще го преживее — помисли си Ректора. — Просто се опитва да проумее новата реалност“.
Американският професор изглеждаше така, сякаш току-що е бил грабнат от торнадо, завъртян във въздуха и запратен в някаква чужда земя, потресен до дъното на душата си и напълно объркан.
