Лангдън неволно се запита какво ли би си помислил Данте, ако научи какво въздействие има поемата му върху света векове по-късно, в едно бъдеще, което дори флорентинският поет не би могъл да си представи.
„Открил е вечен живот“ — помисли си Лангдън, като си спомни възгледите на древногръцките философи за славата, че човек е жив, докато се споменава името му.
Беше ранна вечер, когато прекоси площад „Санта Елизабета“ и се върна в елегантния хотел „Брунелески“. Изпита облекчение, когато откри, че в стаята му го очаква обемист пакет.
Пратката най-сетне беше пристигнала.
„Пратката, за която помолих Сински“.
Бързо сряза лентата на кутията и извади безценното ѝ съдържание, доволен, че то е грижливо опаковано и увито в защитен найлон с мехурчета.
За изненада на Лангдън, в кутията имаше и някои други неща. Явно Елизабет Сински беше използвала значителното си влияние, за да намери малко повече от онова, което бе поискал. Вътре Лангдън намери собствените си дрехи — риза, панталони в цвят каки и сакото си от туид, грижливо изпрани и изгладени. Дори мокасините му бяха там, при това лъснати. Със задоволство откри и портфейла си.
А последното нещо го накара да се засмее. Изпитваше отчасти облекчение, че си го е върнал… и донякъде срам, че толкова държи на него.
„Часовникът ми с Мики Маус“.
Веднага си сложи предназначения за колекционери часовник. Допирът на стара кожа на китката му го изпълни със странно чувство за сигурност. Когато си облече дрехите и обу обувките си, се почувства едва ли не отново в собствената си кожа.
Излезе, понесъл крехката пратка в хотелска чанта, която бе заел от рецепционистката. Вечерта бе необичайно топла, което засилваше усещането, че сънува, докато вървеше по улицата към самотната кула на Палацо Векио.
Името му фигурираше в списъка за среща с Марта Алварес. Охраната го упъти към Залата на Петстотинте, която още бе пълна с туристи. Лангдън бе дошъл точно навреме и очакваше Марта да го посрещне на прага, но нея я нямаше никаква.
Той махна на една минаваща екскурзоводка.
— Scusi? Dove passo trovare Marta Alvarez?*
Екскурзоводката ce усмихна широко.
— Signora Alvarez?! Тя не е тук! Има бебе! Каталина! Molto bella!
Лангдън се зарадва на добрата новина.
— Ahh… che bello — отвърна той. — Stupendo!**
Докато екскурзоводката се отдалечаваше, Лангдън се зачуди какво да прави с пакета, който носеше.
Бързо взе решение и прекоси препълнената Зала на Петстотинте, минавайки под стенописа на Вазари към музея на двореца, като внимаваше да стои по-надалеч от охраната.
