— Е — каза тя, — очевидно Далила е по-умна и от двама ни.
— Сигурно е така.
— Нейт?
— Хмм? — Започна да целува шията й не на шега. Стига толкова приказки. Трябваше да й покаже любовта си отново. Отново и отново, и отново.
— Искам бебета. Много бебета.
О, човече! Мигновено бе изпълнен с всеобхващащ страх и неизмерима радост. Бебета!
Али искаше да има бебета от него. Той се облегна на лакът, погледна надолу към нея и си представи малки момиченца със златни къдрици и малки момченца с кехлибарени очи.
— Колко много?
— Обичам децата, така че… най-малко четири. — Обгърна врата му и го гризна по брадичката. — Как ти звучи?
Как му звучи? Звучеше лудо и прекрасно и… и… адски страшно. Звучеше, като че ли се е сбъднала най-голямата му мечта. Почти не можеше да продума, тъй като в гърлото му бе заседнала огромна буца.
— Звучи ми… перфектно — прошепна.
И това беше всичко, което каза.
Неговият свят, някога толкова непоносимо тъмен и съсипан, се изпълни с благоуханно съвършенство, защото имаше единственото, което някога беше искал.
Имаше Али.
