Адвокатът Стив Соломон спи до своята любима и съдружничка Виктория Лорд и най-малко очаква, че след миг ще се втурне в скоростно преследване на яхнали джетове екотерористи — похитители на делфини. Но така става, когато племенникът ти кисне по делфинариуми и учи делфински. До сутринта един човек умира и Стив се сдобива с нов клиент — не друг, а освободителят на животните. В крайна сметка шумотевицата ще осигури голяма реклама на "Соломон и Лорд". Има само една пробойна: Виктория също се заема с делото — от противоположната страна обаче. Сбърканото дуо поне е съгласно в едно — всеки от тях е твърдо решен да спечели.
В памет на Марго Фланиган (1953–2006)
Малко след два през нощта Стив Соломон спринтираше по дигата и гонеше мъжа с джета.
Черен неопрен. Черна каска. Черно забрало. А бе — Дарт Вейдър.
Мъжът му показа среден пръст, после даде мръсна газ. Джетът литна във въздуха, падна с плясък във водата и се понесе с рев към залива Бискейн.
— Спри го, вуйчо Стив! — викаше Боби. Стив беше наредил на дванадесетгодишния си племенник да стои на дока, но момчето също тичаше по петите му. — Можеш да го хванеш!
„Абсолютно, хлапе. Дай ми на мен да хващам лошите, да освобождавам делфини и да спасявам света.“
Сърпът на Луната висеше над залива. Делфинариумът трябваше да е притихнал. Вълничките в канала трябваше спокойно да се полюшват от лекия ветрец, а въздухът да мирише на сол и водорасли. Вместо това джетът ревеше като разярен звяр и оставяше след себе си диря от мръсни газове.
Стив се затича още по-силно. В миналото беше най-бързото еврейче на „Пайн Три Драйв“ — е, бандата се състоеше повече от флегми, отколкото от спринтьори.
Реши, че още има шанс да хване непознатия. Каналът се простираше триста метра право напред после правеше перпендикулярна чупка надясно и продължаваше още стотина, преди да стигне до открито море. Можеше да мине диагонално, по най-късата страна на триъгълника, и да пресрещне джета.
Погледна през рамо. Боби беше спрял или защото се беше уморил, или защото със закъснение се подчиняваше на заповедите на вуйчо си.
Стив полетя с всички сили, изпъна гръб, отпусна рамене, главата му не помръдваше. Беше цар на кратки разстояния. Крадеше бази в университета в Маями — трийсет метра спринт не бяха проблем. Но хич не го биваше на дългите разстояния. Нямаше търпение за тренировки, не обичаше и да се напряга. Преди Виктория, гаджето, с което живееше, беше спринтирал и в личния си живот. Спринт сто метра, връзки за по сто часа.
Летеше, краката му едвам докосваха земята. Прескочи една паднала палма, без да намали темпото. Стрелна с поглед мъжа и ножа за гмуркане над глезена. Пресметна разстоянието и времето. И вероятните наранявания.
„Рана от нож, мозъчно сътресение, удавяне“.
Щеше да го засече тоя тип.
Стив стигна до кея и скочи. Полетя във въздуха с разперени като криле ръце — право към мъжа с джета. Мислеше си…
„Какво правя, по дяволите?“
Час преди да скочи в мрака на залива Бискейн, Стив се беше притиснал към своята приятелка и съдружничка Виктория Лорд, косата й гъделичкаше носа му, сладкият й аромат подклаждаше сънищата му. Стресна го телефонът. Уейд Гризби от Делфинариума.
Докато Стив нахлузваше шортите, с които тичаше, и тениска с надпис „Ами ако всичко се свежда до мръсни танци?“, Виктория се размърда.
— Боби — прошепна Стив.
Обяснението беше достатъчно.
Тя се обърна по гръб, русата й коса се разпиля по възглавницата.
— Делфини или звезди?
Стив я разбра веднага. В нощта на метеоритния дъжд Боби беше проникнал в планетариума. Напоследък хлапето се измъкваше нощем от къщи, за да си играе с делфините в Кий Бискейн.
Погали Виктория по бузата.
— Делфини. Уейд Гризби го хванал да си говори със Спънки и Мисти.
Виктория се надигна на лакът. В ефирната си черна нощница, със сънени очи, приличаше на филмова звезда от някой черно-бял филм. Лорън Бакол, която се кани да го примами обратно в леглото.
„Стив, не мога да ти се наситя!“
Вместо това Виктория каза:
— Стив, може би е време да заведеш Боби на лекар.
— Ще си поговоря с него. Ще се оправи.
Наведе се и я целуна. Дъхът й беше топъл. Тя заспа още преди той да стигне до вратата.
Всеки ден нова драма, помисли Стив, докато караше посред нощите. Трябваше да вади Боби от поредната каша. Не изглеждаше толкова сериозно като както когато се бе изкатерил на надлеза на I-95, за да напръска с боя един знак за отклонение — беше оправил една правописна грешка, която го побъркваше. Хлапето беше сладко и обичливо и незнайно защо — същински гений. Но му липсваха социални умения и напоследък май изперкваше.
Нарушаваше вечерния час. Извършваше закононарушения. Спотайваше се.
Стив го беше питал дали всичко е наред, дали има проблеми, дали иска да поговорят за нещо.
— Не.
— Ъъъ.
— А?
Типичен пубертет. Но необичаен за толкова словоохотливо по принцип хлапе. Стив се чудеше дали в играта не са влезли заболяванията на централната нервна система на Боби. Хлапе. Малко непохватно, много умно. Люшкаше се между полуаутистично поведение и свръх памет, както и невероятни езикови способности. „Парадоксална функционална компенсация“ така го наричаха докторите. Боби можеше да създава анаграми в главата си. Но напоследък играта му на думи се ограничаваше до чуруликащи звуци на масата за закуска. Делфински.
