Този път си казах, че идеята ми за холограф за сънища е пълна безсмислица. Никой не може да създаде машина за насилие над личните ни видения. Тази глупост ми хрумна в първите дни, защото поведението на тукашната господарка ме смути прекалено. А и разговорите ни бяха пренаситени с напрежение, нищо чудно, че ги сънувах и продължавах споровете на ум.
И все пак предполагах, че е твърде вероятно наистина да ме е упоила онази сутрин. Отново се унесох, вече не толкова уверен, че печеля битката и съм в безопасност. Не можех да не се чувствам застрашен… и аз не знаех докога.
На следващия ден отново се сетих за заключените врати. Тръгнах да бродя из пръстена, започнах да претърсвам методично за сектори и стаи, до които ми бе отказан достъп. Повечето бяха сравнително малки, но се натъкнах и на обширен сектор под главния коридор, където не успях да вляза. Доста обикалях, докато определя приблизителните му размери, и бях обхванат от любопитство.
През нощта сънищата ми бяха особено мъчителни. Този път Холмс не се появи в тях, но видях майка си, а татко все заминаваше за Земята и ме молеше да тръгна с него…
Сутринта реших да проникна в затворения сектор. Отидох при най-близкия пулт за достъп до компютъра на спътника. Отне ми само половин час ровене в диаграмите и схемите за устройството, за да открия кодовете. Записах си няколко редици числа.
Проверих дали Холмс и Чарлз са в обсерваторията — така беше. Изглежда домакинята ми страдаше от истинска мания по пръстените на Сатурн. Влязох в уж неработещия асансьор, водещ надолу към сектора. Набрах кода. Кабината се спусна, вратите се отвориха и излязох.
Според схемите сега се намирах на третото от общо седем нива. Подовете бяха застлани с черни плочки, стените и таванът бяха от особено тъмна дървесина. Изминах множество коридори. Нищо не изглеждаше различно от вече познатите ми части на спътника. Надничах в празни стаи. (Но къде ли бяха Пада и нейният екипаж?) Вече започвах да се поддавам на разочарованието, когато свих зад поредния ъгъл. Вратата се отвори и сякаш откри непрогледния мрак на Космоса, а в средата беше Айсхендж.
Моделът ми се стори малък, докато вървях припряно по стъкления под. Приличаше на холокуб, поставен върху маса. Едва отблизо се убедих, че наистина е направен от малки ледени парчета в голямо стъклено кълбо върху пластмасов цилиндър.
Самото помещение също беше кълбовидно, като смален планетариум, разделен на две равни части от пода. И над мен, и отдолу имаше звезди, а Слънцето беше само няколко пъти по-ярко от Сириус. Небето над Плутон.
Миниатюрните колони бяха почти прозрачни, но иначе моделът изглеждаше съвършен, дори мъничките късчета от падналата колона. Обиколих бавно поставката и от другата й страна попаднах на трудно забележим пулт.
На него имаше наредени разноцветни бутони. Натиснах жълтия и в залата се появи дълъг иглен лъч на жълт лазер. Докосваше върха на един от триъгълните стълбове в сплеснатата част на ледения пръстен, както и върха на най-ниската колона в югоизточната част. Единият край се опря в Слънцето и го оцвети в жълто.
Другите бутони също включваха лазерни лъчи със съответните цветове, отбелязващи линиите, маркирани от определени двойки стълбове. Но те не бяха предназначени за наблюдатели откъм повърхността на Плутон, защото и в двете посоки се простираха в пространството. При това се насочваха само към определена точка от орбитата на далечната планета… всъщност към точно определен момент от историята й. Човек можеше да ги види само с помощта на този точен модел… Нещо като лично напомняне. Натисках бутоните и се питах ще успея ли да определя кога е бил този момент. Или кога ще настъпи. Виолетовото беше за Сириус, оранжевото — за Плеядите. Досетих се, че зеленото е за Харон, спътника на Плутон. Синият лъч светеше право нагоре от най-високата колона — към Кахаб, полярната звезда на Плутон. А червеният, минаващ през другите два триъгълни стълба, придаваше марсиански цвят на Звездата на Барнард… накъдето се бе отправила експедицията на Давидов.
— Господин Доя? — Холмс отново се обаждаше по уредбата.
— Моля?
В съня ми татко тъкмо разправяше някаква дълга история.
— Капитан Пада може да излети към Транзитната станция днес, ако желаете.
— О, тъй ли… Добре.
Изведнъж побеснях. Да ме изгони по този начин!
— Желаете ли да закусим заедно?
— Разбира се. Нека бъде след час.
Когато отидох в трапезарията, Холмс не беше там. Не чаках, а поисках от роботите да ми донесат нещо за ядене. Седях сам и гледах Сатурн. Трудно ми беше да дъвча сладкишите, защото зъбите ми скърцаха от ярост.
Привърших със закуската и — хоп! — обемното изображение на Холмс, седнала в кресло, се появи пред мен.
— Моля да ме извините, че се сбогувам с вас по този начин — каза тя. — И вие сте в полето на холоизлъчвател, така че можем да говорим…
— Как пък не! — озъбих се. — Какво означава това? Елате тук, да ви видя на живо!
— Ще говорим така…
— Не, няма!
— …или изобщо няма да има разговор.
— Така си мислите! — креснах и изфучах в коридора.
