— Според нас — започна той и току се оглеждаше към Сатарвал, за да провери дали прокарва правилната линия, — макар бунтовниците в Нов Хюстън да са се смятали за част от по-голяма организация, все още е под съмнение тезата, че е била подготвяна общопланетна революция. Особено като си припомним множеството доказателства в полза на обратното твърдение, съдържащи се в доклада на Комисията Еймз.
Но този път Петрини само успя да ме разсмее. Твърде щастлив бях, за да обръщам внимание на подобни безсмислици.
— Хора като вас все се опитват да извъртят нещата в своя полза. Но докога ли ще успявате?
Обърнах им гръб и пак се заех с работата. Бил Стриклънд подреждаше копията от документите според указанията на Макнийл. Нещо го безпокоеше. Погледна ме и каза:
— Би трябвало да сканираме отново целия южен склон в Копиевидния каньон. Може би сме пропуснали още нещо.
— Добре, заеми се с това.
До лакътя му видях малкия бележник с пластмасови корици, който намерих в кабината на колата. Обзет от любопитство, взех бележника. Съвсем бях забравил за него и сега исках да го прегледам. Но Макнийл ме попита къде според мен би било най-уместно да изпратим копията и малко поумувахме над това.
— Хироко Накаяма и Аня Лебедян много ще им се зарадват — казах накрая.
После и Калинин поиска да обсъди с мен няколко въпроса за колата. Хапнахме на крак. Обаче и Хана настояваше да погледна една от картите на града, според която таверната до енергостанцията е била квартален център на съпротивата. Изнизаха се няколко часа и едва когато всички си легнаха, останахме аз и Макнийл. Можех вече да седна с бележника пред себе си.
— Имате ли копия от него? — обърнах се към Макнийл.
— Няколко.
Отворих мръсносинята корица. Първата страница беше празна, а от втората нататък всичко бе изписано със старателен, остър почерк.
„На първия признак на бунта се натъкнах, когато доближихме първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не съзнавах значението му. Беше всичко на всичко една затворена врата.“
Погледът ми се плъзгаше бързо по редовете.
— Ема Вайл — промърморих към Макнийл. — Чувал ли сте това име?
— Дали не е във връзка с Хелас? — отвърна той, без да вдигне глава. — Май е участвала в планирането на първия град над резервоара. Доста отдавна работих по ремонта на канализацията там. За онова време добре са си свършили работата. Доколкото си спомням, изчезнала е през периода на смутовете.
— Е, сега я намерихме. Тук пише, че е била в един от миньорските кораби.
— Ами тогава как е попаднала тук?
— Още не знам.
Макнийл дойде при моята маса.
— Къде има дубликат на този бележник?
Засмях се.
— Наистина ли чух тези думи от устата на Макнийл?
Зачетох се отново, а той намери копие на бележника и седна наблизо.
Значи Марсианският космически съюз е организирал своя малка революция и под прикритието на по-голямото въстание на Марс тези хора са откраднали три миньорски кораба, за да построят звездолет…
— Ето какво е станало с онези руски кораби — измънках изумено. Макнийл бе прочел достатъчно, за да кимне. — Знаехте ли нещо за този Космически съюз?
Той поклати глава.
— Научих едва преди две страници. Това се казва изненада!
— Така е…
Стигнах до момента, когато Вайл се съгласила да помогне на бунтовниците да стъкмят своя импровизиран звездолет, увлякох се в разказа й и започнах още по-припряно да прелиствам, за да науча какво е станало после. Бягството от полицията… подготовката на звездолета… насочването му към открития Космос… с всяко събитие четях все по-настървено. Накрая Ема Вайл се завърна на Марс, разтърсен от революцията. Чак тогава започнах да чета по-внимателно. Трудно ми е да опиша чувствата, които събудиха у мен последните страници на дневника. Почти всяко изречение отговаряше на отдавнашен въпрос, загнездил се в съзнанието ми, и аз трепвах от удовлетворение или учудване. Като че чувах откровение, изречено от нея. Никое творение на самиздата не бе предизвиквало такъв шок у мен. Изобщо не бях подготвен за края на разказа. Тъкмо описваше подробно плановете им за бягство и… следващата страница се оказа празна. Само две трети от бележника бяха изписани. Бавно затворих корицата, а мислите кипяха в главата ми.
— Както изглежда, не са успели — изрече Макнийл. Май бе чел още по-задъхано от мен. — А и следите от обгаряне по колата… Сигурно са ги улучили.
— Вярно е. — Станах и закрачих из палатката. — Само че не намерихме трупове в колата. Може би наистина са ги улучили и толкова са бързали да се измъкнат, че са оставили всичко това.
— Вероятно.
— Къде е картата на онзи начупен терен източно от Маринерис?
— Най-отгоре във втория сандък. Но при този мащаб не би могла да им послужи за нищо. Отбелязаните точки сигурно са водни станции.
