В очите му не само ясно се четеше колко окаян ще се чувства, ако бъде изобличен пред цял Ликъргъс какво представлява, но там се мяркаше и една сянка, разкриваща подлата роля, която се мъчеше да изиграе по отношение на нея — да се възползва от безизходицата й и да се скрие напълно зад нея. Въпреки всичко страхът от това, което щеше да го сполети, в случай че не сполучи да го направи, така го измъчваше, че сега беше готов да държи на своето, каквото и да помисли или каже Робърта. Но Робърта долови само факта, че той смята да я изпрати сама, и възкликна, без да може да го повярва:
— Не сама, Клайд! О, не, не бих могла! О, боже, не! Ами че аз ще умра от страх. О, божичко, не! Ами че мен ще ме е толкова страх, че няма да знам какво да правя. Само си представи как ще се чувствам, ако се мъча да му обясня сама. Просто не бих могла да го направя. Освен това отде ще знам какво да кажа… как да започна? Ти просто трябва да дойдеш с мен и да обясниш и толкова, иначе изобщо не мога да отида… пък каквото ще да стане.
Очите й бяха широко отворени и изпълнени с тревога, а лицето, макар по него да се четеше все още доскорошното й угнетение и страх, беше се преобразило от изражение на упорито несъгласие.
Но и Клайд оставаше непоколебим.
— Ти знаеш какво е положението ми тук, Бърт. Аз не мога да отида и толкова. Ами представи си да ме видят… представи си някой да ме познае! Какво тогава? Ти знаеш колко съм ходил насам-натам, откакто съм тук. Лудост би било да се мисли, че мога да отида! Пък за теб ще е и много по-лесно, отколкото за мен. Никой доктор няма да си помисли кой знае какво, като отидеш при него, особено ако си сама. Само ще си помисли, че си момиче, което е изпаднало в беда и няма кой да му помогне. Но ако отида аз и лекарят е някой, който знае нещо за семейство Грифитс, ще си изпатя жестоко. Преди всичко ще си помисли, че съм червясал от пари. Освен това, ако не приема неговите условия, може да отиде при чичо ми или при братовчед ми и тогава: сбогом, прощавай! Това ще ми е краят! А загубя ли сега службата си тук, без пари и с такъв скандал, свързан с името ми, как мислиш, къде ще отида след това, а и ти също? Положително не бих могъл да се грижа за теб тогава. А какво ще правиш ти в такъв случай? Бих искал да дойдеш на себе си и да разбереш колко е тежко положението. Моето име не бива да се замесва в тази история, защото ще е лошо за двама ни. То не бива да се узнае и толкова, а единственият начин да остана незамесен е да не ме знаят никакви лекари. Освен това докторът много по-лесно ще съжали теб, отколкото мен. За това и дума не може да става!
В очите му се четеше тревога и решителност и доколкото Робърта можеше да схване от държането му, всеки жест изразяваше известно коравосърдечие или поне рязък отпор, породен от страха. Беше твърдо решил да запази името си, каквото и да стане — нещо, което поради мълчаливото й подчинение досега все още оказваше силно влияние върху нея.
— О, боже, боже! — възкликна тя с тревога и мъка, като осъзнаваше все повече грозния ужас на положението. — Не зная какво да сторим тогава. Наистина не знам! Защото аз не мога да го направя, в никой случай. Толкова е трудно… толкова ужасно! Никога не бих могла да отида сама от срам и от страх.
Но още докато го казваше, започна да й се струва, че би могла и дори би отишла сама, ако й се наложеше. Каква друго й оставаше? А как би могла да го принуди при всичките му лични страхове и грозящи опасности да рискува положението си тук? Клайд заговори отново, повече за самозащита, отколкото поради някоя друга подбуда:
— То аз изобщо не виждам какво ще мога да направя, освен ако тая история излезе не чак толкова скъпа, Бърт; наистина не виждам. Знаеш, не печеля кой знае колко: само двайсет и пет долара седмично. — Необходимостта най-после го накара да говори с Робърта открито. — И нямам нищо спестено, нито един цент. И ти знаеш не по-зле от мен защо. Ние харчехме повечето от тия пари заедно. А пък ако дойда с теб и той си рече, че имам пари, може да ми поиска повече, отколкото бих могъл да събера. Но ако отидеш ти и направо му кажеш как стоят нещата… и това, че нямаш нищо… или, ако речеш да му кажеш, че съм избягал или нещо подобно, разбираш…
Той се прекъсна, защото още докато говореше, забеляза да се мярка на лицето на Робърта сянка на срам, презрение, отчаяние, че има нещо общо с такава низост и подлост. И все пак въпреки тези хитри и дори мръсни извъртания от негова страна — тъй велика е налагащата и просветляващата сила на необходимостта — тя виждаше нещо убедително в доводите му. Може би той се мъчеше да я използва като оръжие, като маска, зад която да се скрие, а с него и тя. Както и да е, колкото и да е срамно, те са изправени пред непристъпните, голи брегове на фактите, в основите на които се разбиват бушуващи, унищожителни вълни на необходимостта. Робърта го чу да казва:
