Ангелският експеримент полностью

— Така ще е по-здраво — прошепна той. — Поне докато не го закачи бясно движещият се хамър.

Газопровода кимна мрачно. Ама че нощ. Бяха свършили толкова много… Дори и Макс не би се справила по-добре. Надяваше се тя вече да е спасила Ейнджъл. И нищо да не се е объркало. Ако Ейнджъл попаднеше в ръцете на Белите престилки… За миг си представи бледото и безжизнено тяло, проснато на студена метална маса, докато Белите престилки наоколо философстват за необичайната й костна структура. Преглътна и прогони ужасяващото видение. Отново се огледа и ослуша.

— Да се връщаме ли? — прошепна Иги.

— Да.

Газопровода се изправи и отскочи от земята, без да се отдалечава от дърветата. Последва тъмния силует на Иги, който забави ход и се понесе обратно на запад към дома им. Отгоре Газопровода не виждаше и следа от делото им — което беше добре. Не трябваше да допускат от хеликоптера на Заличителите да забележат платнището или кабела по-рано от необходимото.

— Покрихме всички възможни подстъпи — каза той на Иги, след като се издигнаха достатъчно високо. — Олиото, пироните на пътя, кабелът… Би трябвало да свършат работа.

Иги кимна.

— Яд ме е, че не използвахме Биг бой — рече той. — Но не ми се ще да го пропиляваме. Първо трябва да ги видим. Така де, ти да ги видиш.

— Може би утре — каза Газопровода окуражително. — Ще излезем и ще видим каква каша сме сбъркали.

— Забъркали — каза Иги.

— Няма значение — отвърна Газопровода задъхано в прохладната нощ.

Нямаше търпение да покаже на Макс колко добре са се справили.

Тъмнокоса жена с разтревожени очи отвори широко вратата.

— Какво има, Ела? Какво става?

— Мамо, това е… — Ела замълча, а ръката й застина във въздуха.

— Макс — казах аз.

Защо не се представих с друго име? Защото не се сетих.

— Приятелката ми Макс. Тя е момичето, за което ти разказах — което ме отърва от Хосе, Дуейн и останалите. Спаси ме. Но са я простреляли.

— О, не! — възкликна майката на Ела. — Заповядай, Макс, влез! Да се обадим ли на вашите?

Останах на изтривалката — не исках да накапя с вода и кръв пода вътре.

— Ами…

В този миг майката на Ела видя оцапания с кръв суичър и закова поглед върху лицето ми. Бузата ми беше одрана, едното око — насинено. Неочаквано всичко се промени.

— Само да си взема нещата — каза тя нежно. — Събуй се. Ела ще те заведе в банята.

Зашляпах по коридора с мокрите си чорапи.

— За какви неща отиде? — прошепнах.

Ела светна една лампа и ме въведе в старомодна баня със зелени плочки и кръг ръжда около канала на умивалника.

— Лекарските си неща — прошепна ми Ела. — Ветеринар е, така че разбира от рани. Дори и на хора.

Ветеринар! Засмях се отпаднало и се наложи да поседна на ръба на ваната. Ветеринар. Скоро щяха да се убедят, че е съвсем на място.

Майката на Ела влезе с пластмасова кутия с материали за първа помощ в ръка.

— Ела, защо не донесеш на Макс сок? Вероятно се нуждае от нещо сладко и от течности.

— С удоволствие бих изпила един сок — казах с жажда.

Ела кимна и изчезна в коридора.

— Май предпочиташ да не звъним на вашите? — каза майката на Ела успокоително и започна да реже яката на суичъра ми.

— Ами не.

Ало, лабораторията ли е? Бихте ли ми дали някоя епруветка?

— На полицията също, предполагам?

— Няма нужда да ги намесваме — съгласих се аз и поех рязко въздух, когато пръстите й напипаха раната под рамото. — Мисля, че куршумът само ме е одраскал.

— Да, най-вероятно си права, но раната е доста дълбока и сериозна. А и тук…

Замръзнах на място и наострих всичките си сетива. Поемах огромен риск. Нямате представа колко голям. Никога през живота си не бях позволявала на някого извън ятото да види крилете ми. Но в момента нямаше как да се справя сама. За моя огромна досада.

Майката на Ела повдигна леко вежди. Приключи с ножицата, смъкна суичъра от гърба ми и останах само по потник. Стоях като статуя, а отвътре в тялото ми плъзна леден студ, който далеч не се дължеше на дъжда.

— Заповядай.

Ела ми подаде голяма чаша портокалов сок. Задавих се — исках да го изпия наведнъж. Господи, колко беше хубаво!

— Какво… — започна майката на Ела, а пръстите й проследиха ръба на крилото ми, прибрано в хлътналата част покрай гръбнака от рамото до кръста. Тя се наведе напред, за да огледа по-добре.

Впих очи в мокрите си чорапи и свих пръстите на краката си.

Тя завъртя леко тялото ми. Не се възпротивих.

— Макс…

В тъмните й очи едновременно се четяха безпокойство, умора и объркване.

— Макс, какво е това? — попита тя нежно и докосна перата, които почти не се виждаха.

Преглътнах сухо със съзнанието, че току-що бях загубила надежда за нормално общуване с Ела и с майка й. Припомних си разположението на къщата наум — надясно по коридора, веднага вляво и бързо навън през входната врата. Трябваха ми само няколко секунди. Можех да се справя. Може би дори щях да успея пътьом да взема и обувките си.

— Ами… крило — прошепнах. С крайчеца на окото си видях как Ела зяпва. — Моето… крило. — Мълчание. — И на него има рана.