Ангелският експеримент полностью

— Искам да кажа… Вятърът, височината, никой не ни преследва, всички сме заедно, за закуска отидохме в „Айхоп“17… — Тя ме погледна със светнал безгрижен поглед: — Виж ни къде сме, толкова е хубаво, а децата долу под нас трябва да ходят на училище или да чистят стаите си. Много мразех да чистя стаята си.

Във времената, когато все още имахме стаи. Въздъхнах. Не мисли за това.

В следващия миг се задавих. Струва ми се, че успях да издам някакъв звук, след което зад клепачите ми изригна ослепителна, зашеметяваща болка.

— Макс? — изпищя Ръч.

Не можех да мисля, да говоря, да се движа. Крилете ми се отпуснаха като хартия и полетях надолу като камък.

Това беше чудовищно тревожно.

Пак.

От очите ми рукнаха сълзи. Стиснах глава с ръце, защото болката вътре щеше да пръсне черепа ми. Единствената ми полусъзнателна мисъл беше: Моля ви, оставете ме да се размажа — може би непоносимата болка ще спреспреСПРЕ.

Силните, жилести ръце на Зъба ме подхванаха и усетих, че отново се издигам. Крилете ми висяха смачкани помежду ни, но това беше без значение — вълнуваше ме единствено усещането, че мозъкът ми се е превърнал в космически взрив от несекваща агония. Силите на съзнанието ми стигаха само колкото да се засрамя от звука на собствените си жалки стонове.

В този миг бих дала всичко, за да умра.

Не знам колко време ме носи Зъба. Бавно — много бавно, — болката утихна. Почти успях да отворя лекичко очи. И да преглътна. Предпазливо свалих треперещите си ръце от главата. Искрено вярвах, че ще видя в шепите си парчета кост от черепа ми.

Премигах срещу Зъба. Беше ме приковал с тъмните си очи и все така летеше — въпреки че носеше и мен.

— Братче, тежиш цял тон — каза. — Какво яде? Камъни?

— Да, и бяха по-меки от главата ти — изхриптях аз.

По устните му едва пробяга усмивка. Явно се беше притеснил доста.

— Макс, добре ли си?

Ръч беше уплашена и изглеждаше още по-малка.

— Ъхъ — успях да измуча. Току-що получих удар или нещо подобно.

— Намери къде да кацнем — казах на Зъба. — Моля те.

Около час по-късно прецених, че съм се оправила. Въпросът беше от какво?

Бяхме направили бивак за нощта.

— Ей, какви ги вършите! — казах. — Разчистете още храстите, иначе ще запалим цялата гора!

— Май вече си се съвзела — измърмори Зъба и ритна няколко сухи клона встрани от огъня, който Иги се опитваше да запали.

Хвърлих му един поглед, след което заедно с Ръч и с Ейнджъл оградихме купчината съчки с големи камъни. Сигурно ще попитате защо бяхме поверили кибрита на слепеца в ятото. Ами, защото го биваше в тези работи. Във всичко, свързано с огъня — клади, взривове, фитили, бомби, факли… — Иги беше точният човек. Умение, което имаше както плюсове, така и минуси.

Двайсет минути по-късно вече проучвахме кои храни стават за печене на шиш.

— Всъщност не е лошо — обяви Газопровода и отхапа от сгърченото парче салам на шиша си.

— С бананите не става — предупреди ни Ръч мрачно и изтръска слузестата маса в храстите.

— Вкусотия! — изсумтях аз и лепнах една ръжена бисквита върху шоколадово-желирания сандвич, който бях съградила на коляно. Отхапах и в устата ми се разля вкусът на блаженството.

— Тук ми харесва — рече Газопровода доволно. — Все едно сме на летен лагер.

— По-скоро клетен лагер — рече Зъба. — Специално за мутанти.

Подритнах крака му с кубинка.

— Не е толкова зле. Направо си е хубаво.

Зъба ме изгледа, сякаш за да измърмори: „Щом така казваш“, и обърна бекона си над огъня.

Изтегнах се и облегнах глава на навития на топка суичър. Време за почивка. Нямах представа на какво се дължеше болката, но в момента бях добре и не ми беше до тревоги.

Ама че лъжа! Коленете ми буквално се тресяха. Бях наясно, че „учените“ в Училището си играеха с огъня с тези комбинации на ДНК от различни създания. Като цяло след време кръстосаните гени ставаха нестабилни и организмът просто… се самоунищожаваше. С останалите от ятото бяхме ставали свидетели на това милион пъти — съчетанието между куче и заек беше пълен провал. Както и комбинацията между овца и макак. Експериментът между котка и мишка беше произвел огромна, зла и изключително пъргава мишка, която обаче не можеше да яде нито зрънца, нито месо. И умря от глад.

Дори и Заличителите, които принципно се считаха за успех, имаха недостатък — продължителността на живота. Развиваха се от зародиш до бебе за пет седмици, а от бебе до младеж — за около четири години. Отслабваха и умираха на около шестгодишна възраст. Но непрекъснато ги усъвършенстваха.

А ние? Колко време щяхме да издържим ние? Доколкото ми беше известно, бяхме най-дълго оживелите рекомбинанти, създадени в Училището.

Значи можеше да се влошим и да се сринем по всяко време.

Сигурно случилото се с мен днес вещаеше именно това.

— Макс, събуди се — каза Ейнджъл и ме побутна по коляното.

— Будна съм.

Надигнах се, а Ейнджъл припълзя до мен и се сви в скута ми. Обгърнах я с ръце и отметнах рошавите руси къдрици от лицето й.

— Как си, Ейнджъл?