Ангелският експеримент полностью

Другият отвърна сухо:

— Няма да мръдна, докато не престанете да бъзикате компютъра ми. И защо не закараш гаджето си в болница?

Гаджето? Боже, по-късно това щеше да ми излезе през носа. Думите му бяха достатъчни, за да си наложа да се подпра на лакът и да се надигна до седнало положение.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжах, но отслабналият ми плачлив гласец развали ефекта.

Запремигах бързо. Дори бледата светлина в тунела ми причиняваше болка. Опитах се да се фокусирам върху натрапника.

Успях с мъка да различа момче на моята възраст: опърпано хлапе със стара военна униформа. На презрамки през раменете си беше окачил очукан лаптоп подобно на ксилофон.

— Не е твоя работа! — сопна ми се той. — Просто престани да съсипваш харддиска ми.

Все още бях отпаднала и ми се гадеше, разцепващото главоболие не ме беше пуснало и потрепервах, но реших, че ще мога да свържа едно смислено изречение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това!

Момчето обърна компютъра си към нас. Видях екрана и се ококорих.

Бърканица от прелитащи се образи, картини, карти, редове зашифрован текст, безмълвни филмови кадри на говорещи хора. Всичко онова, което беше заляло мозъка ми по време на пристъпа.

Вперих очи в мърлявото лице на момчето.

— Кой си ти? — попитах пак с разтреперан глас.

— Аз съм човекът, който ще те ступа, ако не престанеш да се бъзикаш със системата ми — отговори то ядосано.

В следващия миг екранът на компютъра му се изчисти напълно и стана тъмнозелен като военните му дрехи. След това отгоре се появи голям червен надпис: Здравей, Макс.

Зъба рязко завъртя глава към мен, а аз се вгледах безпомощно в големите му тъмни очи. После обърнахме глави обратно към екрана. На него пишеше: Добре дошла в Ню Йорк.

В главата ми заговори глас: Знаех, че ще дойдеш. Имам сериозни планове за теб.

— Чуваш ли го? — прошепнах аз. — Чу ли?

— Какво? — попита Зъба.

— Гласа? — отвърнах.

Болката в главата ми продължаваше, но беше отслабнала и, изглежда, щях да си спестя повръщането. Отново разтрих слепоочия, без да отмествам поглед от компютъра на момчето.

— Какво става? — попита то.

Вече далеч не звучеше смело, а по-скоро стъписано.

— Кой е Макс? Как го правите?

— Не правим нищо — каза Зъба.

В мозъка ми избухна нов пристъп на болка, а на екрана отново заиграха несвързани образи, неясни думи, чертежи, рисунки, всичко — хаотично и объркано.

Докато гледах екрана и разтривах слепоочия, присвита от болка, различих четири думи: Институт за висш живот.

Погледнах Зъба. Кимна незабележимо — и той ги беше прочел.

След това екранът отново угасна.

Момчето моментално затрака команди по клавиатурата, като си мърмореше: „Ще проследя това…“

Двамата със Зъба се бяхме втренчили в него. След няколко минути обаче малкият гений спря и ядосано перна компютъра си. Присвитите му очи огледаха всяка подробност: засъхналата кръв по брадичката ми, останалите хлапета около нас.

— Не знам как го правите — рече той с примирено раздразнение в гласа. — Къде ви е машината?

— Нямаме никаква машина — отвърна Зъба. — Страшничко, а?

— Бягате ли от нещо? Неприятности ли си имате?

Джеб ни беше набил в главите, че не трябва да се доверяваме на никого (както бяхме разбрали — включително и на него самия). Малкият гений започваше доста да ме притеснява.

— И защо ти хрумна това? — попита Зъба спокойно.

Момчето завъртя очи.

— Да видим. Може би защото сте група деца, които спят в тунел на метрото. Някак е логично, не мислиш ли?

Добре де, прав беше.

— Ами ти? — попитах го. — И ти си дете, което спи в тунел на метрото. Не трябва ли да ходиш на училище?

Момчето се изсмя.

— Изключиха ме от МИТ.

МИТ23 беше университет за умници — бях го чувала. Това момче не беше достатъчно пораснало за там.

— А-ха-а — опитах се да прозвуча невероятно отегчена.

— Не, сериозно — продължи той с доста овчедушен гласец. — Приеха ме по-рано. За магистър по компютърни технологии. Но се опънах и ми показаха вратата.

— В какъв смисъл се „опъна“? — попита Зъба.

— Отказах да си пия торазина — повдигна рамене той. — Казаха: „Няма торазин, няма университет“.

Бях прекарала достатъчно време в компанията на смахнати учени, за да науча това-онова. Например, че торазинът беше лекарство за шизофрения.

— Значи торазинът не ти хареса? — подметнах.

— Не. — Лицето му се вкамени. — Нито халдолът, мелерилът или зипрексата. Отвратителни са. Хората искат да си трая, да върша каквото ми кажат и да не правя проблеми.

Странно — малко ми напомняше на нас самите. Беше избрал трудния и мизерен живот пред живота под нечии грижи, в който се чувстваш като затворник.

Само че ние не бяхме шизофреници, разбира се. Но като се замисля, аз чувах нечий глас в главата си. По-добре беше да не прибързвам със заключенията.

— И за какво ти е този компютър? — попита Зъба.

Момчето отново вдигна рамене.