Ангелският експеримент полностью

Махнах с ръка — в момента не ми се говореше за това. Не ми се говореше за нищо.

Побелелите очи на Ари и звука от чупещия му се врат не ми даваха мира.

— Тръгвайте. Не спирайте да се движите — казах и закуцуках напред. — Не трябва да спираме.

Едва две минути по-късно осъзнах, че Ейнджъл носи още нещо освен Селесте.

— Ейнджъл? — заковах се по средата на тротоара. — Какво е това?

Под мишницата й имаше нещо малко, черно и космато.

— Това е моето кученце — каза Ейнджъл и вирна брадичка. Правеше така, когато се готвеше да спори.

— Какво? — Зъба се вгледа подозрително в нещото.

Събрахме се около нея, но осъзнах, че се набиваме твърде много на очи.

— Да вървим — промърморих. — Но не сме приключили с това, Ейнджъл.

В Батъри парк в долния край на Манхатън имаше малка изоставена лятна сцена, почти изцяло скрита от избуялите рододендрони и тисове. Скрихме се под покрива й, докато дъждът отмие праха от града. Бях съсипана. Имах чувството, че не ми е останало абсолютно нищо.

— Така — казах и се поизправих, като се опитах да вложа някаква сила в гласа си. — Ейнджъл, какво е това куче?

— Моето куче — каза тя твърдо, без да ме поглежда. — От Института.

Зъба ме изгледа. Очите му казваха: „Ако й позволиш да задържи кучето, ще те убия!“.

— Ейнджъл, не може да се грижим и за куче — казах строго.

Кучето скочи от прегръдките й и седна до нея. Доколкото можех да преценя, беше нормално на вид. Изгледа ме с блесналите си черни кучешки очи и с нещо като усмивка на муцуната. Махаше с късата си опашка. Подуши доволно с нос наоколо, развълнувано от миризмите на този нов свят.

Ейнджъл отново го взе в ръце. Газопровода се приближи, за да го разгледа.

— Освен това си имаш Селесте — отбелязах.

— Обичам Селесте — каза Ейнджъл предано. — Но не мога да оставя Тото.

— „Тото“? — попита Иги.

— От „Тотално“ — така пишеше на клетката му — обясни Ейнджъл.

— Защото е тотално мутирало куче, което вероятно ще се озлоби срещу нас и ще ни избие, докато спим? — предположи Зъба.

Кучето завъртя глава на една страна и за миг доби тъжно изражение. След това отново размаха опашка, забравило обидата.

Зъба ме погледна. Явно ролята на лошото ченге, което трябваше да спази закона, се падаше на мен.

— Ейнджъл — започнах с най-убедителния си тон. — Понякога не можем да намерим храна за нас самите. И сме бегълци. Тук е опасно. Едва успяваме да се грижим за шестима ни.

Ейнджъл стисна зъби и се втренчи в маратонките си.

— Той е най-прекрасното куче на целия свят — каза. — Това е.

Обърнах се към Зъба безпомощно.

— Ейнджъл… — започна той ядосано.

Тя го погледна с големите си сини очи. Личицето й беше мърляво, дрехите — опърпани, а плитките й се развяваха полуразплетени.

— Веднъж да не се погрижиш за него и излита на мига! — заяви Зъба. — Ясно ли е?

Лицето на Ейнджъл грейна и тя се хвърли в прегръдките му. Зяпнах. Той също я прегърна, а после видя изражението ми. Вдигна рамене и я пусна.

— Приложи ми ангелския поглед — прошепна ми. — Знаеш, че съм безсилен пред него.

— Тото! — викна Ейнджъл. — Оставаш с нас!

Прегърна дребното и жизнено черно телце, вдигна го пред себе си и грейна. Тото джафна радостно и подскочи от радост.

И ченетата ни увиснаха. Спогледахме се невярващо. Почти беше стигнал тавана на сцената, на близо пет метра над нас.

— О… — рече Ейнджъл.

Тото се приземи, като едва не седна на задника си, после подскочи отново и я близна по лицето.

— Да, точно така, „о“ — казах аз.

Същата вечер накладохме малък огън край водата в онази част на Ню Йорк, известна като Статън Айлънд. Ближехме рани. Особено аз — всичко ме болеше. Въпреки болката обаче бях изключително развълнувана от онова, което бях открила в Института.

— Е, всички сме в безопасност и сме заедно — поех си дъх и бавно издишах. — Открихме Института, а може би и онова, заради което отидохме там. Банда, намерих имена, адреси, дори снимки на хората, които може би са родителите ни.

По лицата на всички се изписаха изненада и плахо вълнение, но също и частица страх и недоверие. Можете ли да си представите да се запознаете с родителите си, когато сте между шест и четиринайсетгодишни? Аз не можех.

— Какво чакаш? — попита Иги. — Отвори плика, моля. Хайде, по-бързо. И после някой да ми каже какво пише вътре.

С разтреперани от вълнение пръсти извадих листата, които бях взела от Института. Те съдържаха отговорите за загадъчното ни минало, нали така? Останалите се събраха около мен — надничаха през раменете ми, приглаждаха хартията в ръцете ми и внимаваха да не размажат буквите.

— Макс, какво искаше да каже Джеб с това, че си убила брат си? — Въпросът на Ръч дойде като гръм от ясно небе. Беше типично за нея.

— В момента не мога да мисля за това. Да разгледаме документите. Ако някой се натъкне на нещо интересно, да даде знак. — Раздадох им намачканата хартия.

— Кой е баща ти? — изграчи Газопровода. — Коя е майка ти?

Ейнджъл зачете бавно, със сричане.

— Не мога да разбера какво пише — каза след около десет секунди.

Газопровода скочи на крака и се развика:

— Това съм аз! Това съм аз!

— Дай да видя, Гази.