ОЩЕ ЕДНА КЛАСИЧЕСКА ИСТОРИЯ: МОМЧЕ СРЕЩА МОМИЧЕ, МОМИЧЕТО УБИВА ХОРА…Кас Лоууд е наследил необичайно призвание: Той убива мъртъвци.Баща му е правил същото преди него, докато един от призраците, по чиито дири е тръгнал, не го разкъсва на парчета. Сега Кас трябва да скита из страната, придружен от майка си – вещица на дребно, и котарака си, който може да надушва призраци, в търсене на легенди и местни предания, по следите на тайнствения свят на мъртвите. Когато пристига в поредния град по дирите на призрак, когото местните наричат Анна в рокля от кръв, Кас не очаква нищо повече от обикновеното: приближи се, прицели се, убий. Това, което открива обаче, е момиче – призрак като никой друг преди. От смъртта си насам Анна е убивала всеки човек, осмелил се да прекрачи прага на изоставения є дом. И по незнайно каква причина пощадява живота на Кас.
Този пич явно си умира за гелосана коса – майтапът настрана.
Широкото и избеляло кожено яке също го издава, но не толкова, колкото бакенбардите. И начинът, по който отваря и затваря запалката „Зипо“, като клати глава в ритъм. Направо е като член на бандата на „ракетите“ или „акулите“ от „Уестсайдска история“.
Но аз имам око за тези неща. Знам за какво да се оглеждам, понеже съм виждал всякакви призраци и привидения, каквито можете да си представите.
Стопаджията витае по една конкретна отсечка от виещия се тесен път в Северна Каролина, сред небоядисани огради от дървени греди, или, най-общо казано: сред нищото. Сигурно са го качвали от скука – разни нищо неподозиращи шофьори, които са го взимали за някое колежанче, което приема Керуак твърде на сериозно.
– Моята мацка си ме чака – казва ми той с развълнуван глас, сякаш тя го чака едва ли не на следващия хълм.
Почуква силно два пъти със запалката по тапицерията на таблото и аз поглеждам да не би да ми остави вдлъбнатина. Колата не е моя. Цели осем седмици съм се потил на ливадата на г-н Дийн, пенсионирания полковник, който живее на долната пряка, само за да мога да я взема назаем. За седемдесетгодишен мъж той има най-изправената стойка, която съм виждал. Ако имах повече време, можеше цяло лято да се наслушам на интересни истории за Виетнам. Вместо това скубах бурени и изорах цял декар, където той иска да засади розови храсти, а той гледаше кисело как взимам „бебчето“ му – сигурно се е чудил дали колата е в безопасност с някакво седемнайсетгодишно хлапе с тениска на „Ролинг стоунс“ и с градинарските ръкавици на майка си.
Честно казано, като знам за какво ми трябва колата, ми е малко гузно. Шевролет Камаро спортен модел от 1969 г. в цвят син като летен здрач и в перфектно състояние. Върви като пушка и мърка като котка. Още не мога да повярвам, че ми позволи да я взема, колкото и да оценява бъхтенето ми на ливадата. Но добре че се нави, защото без нея нямаше да ми се получи. Знаех, че ще хване окото на Стопаджията, че ще го накара да изпълзи от земята.
– Сигурно е много готина – казвам му без особен интерес.
– Да, приятел, абсолютно – казва той.
А аз се чудя за стотен път, откакто го качих преди десет километра, как може да не разпознават, че е мъртъв. Маниерът му на говорене е като от филм с Джеймс Дийн. А и мирише. Не чак на разложено, но със сигурност на гнило. Миризмата витае около него като мъгла. Как може някой да го сбърка с жив човек? Как може някой да го държи в колата си през тези петнадесетина километра до моста Лоурън, където стопаджията без пропуск грабва волана, за да хвърли и кола, и шофьор в реката? Сигурно в някакъв момент са ги полазвали тръпки от дрехите, от гласа му и от миризмата на кости – миризма, която се познава, дори никога да не си я усещал. Но винаги щом се стигне до този момент, вече е твърде късно. Веднъж взели решение да качат стопаджия, не са искали да свалят човека само заради някакво необяснимо предчувствие. Рационализирали са страховете си и са ги отпъдили. Хората трябва да престанат да правят така.
На седалката до мен Стопаджията продължава да си мърмори нещо, мислите му са далеч при момичето, което го чака, някоя си Лиза, която имала най-кадифената руса коса и най-красивата начервена усмивка. Щели да избягат заедно и да се оженят, съвсем скоро, веднага щом той се прибере на стоп от Флорида. Работил там в автокъщата на чичо си през лятото: най-лесният начин да събере пари за сватба, макар че така пък се наложило няколко месеца да не се виждат.
– Сигурно ти е било трудно да си далеч толкова време – казвам аз и дори усещам леко съжаление в гласа си. – Но съм сигурен, че тя те чака с нетърпение.
– Да, приятел. За това говоря. Имам всичко, което ни трябва, точно тук, във вътрешния ми джоб. Ще се оженим и ще се преместим да живеем някъде на брега. Имам там един приятел, Роби. Ще останем при него, докато си намеря работа в някой сервиз.
– Абсолютно – казвам аз.
