Антихристът полностью

Точно в началото на пролетта се върна и зимата. През цялата нощ беше валяло като че ли природата репетираше за нов потоп, а с първата плаха светлина на приближаващото зазоряване — в случай, разбира се, че приглушеният оловносив цвят, запълзял в облаците подобно на сиво мастило в размекната попивателна хартия, можеше да се нарече светлина — дъждът започна да става още по-студен. Малки, остри ледени иглички се смесиха с падащата косо от небето водна завеса, а когато Слънцето изгря — размито жълтеникаво петно, не съвсем кръгло, с разръфани краища, пръскащо нищожна светлина — леденият дъжд премина в сняг. Мочурищата, в каквито се бяха превърнали пътищата, станаха на лепкаво блато, в което ледът проблясваше като нахвърляни вътре стъкла.

Салид мразеше тази страна. Не, мразеше по-точно зимата и, студа, който превръщаше всяко движение в мъчение, и влагата, която го караше да се чувства сякаш диша под вода. Страната му беше безразлична. Безразлична, както и хората, които я населяваха или страните и хората на всеки друг район от тази студена, влажна част на света. Някои от тези хора беше убил. Не водеше точна сметка, но по негова преценка трябваше да са някъде между тридесет и петдесет, по-скоро повече, отколкото по-малко, но нито един от убитите не беше мразил. Повечето дори не познаваше. Омразата не беше добра сила. Омразата беше разяждаща и вредна и твърде често разрушаваше не само тези, към които беше насочена, но и този, който я изпитваше. Салид ибн Юсуф, далеч по-добре познат с името Абу ел Мот, с което в около двадесетина държави на западния свят си беше извоювал добро място в листата на десетте най-търсени терористи, в действителност даже не знаеше какво е омраза. Никога не бе изпитвал това чувство и така му харесваше. Омразата приличаше на горещ огън, който гори бързо и не само неминуемо се самоунищожава в определен момент, но и замъглява погледа за действителността. Салид беше виждал твърде много мъже да умират за цели, които не си заслужаваха. Това, което вършеше, вършеше от убеждение, а то беше добра сила, сила, която не изчезваше цял живот и която правеше притежателя си по-силен, вместо да го разрушава. Когато убиваше, то беше защото така трябваше да стане, със същата пресметливост и може би от същите подбуди, от които, да речем, един шахматист мести фигурите върху шахматната дъска и понякога ги жертва. Салид предпочиташе да гледа на работата си като на някаква голяма шахматна игра, при която една срещу друга бяха изправени много повече от тридесет и две фигури върху много повече от шейсет и четири полета, която обаче въпреки това се играеше по строгите правила за ход и ответен ход, за действие и противодействие, за победа и поражение. Той беше доста добър шахматист — не блестящ, но съвсем приемлив — и имаше на своя страна едно огромно предимство: намираше се в позиция, при която, вярно, че трябваше да спазва определени правила, но в много голяма степен сам можеше да ги определя и да ги налага на противника. Може би това беше причината, поради която се радваше на такъв голям успех. Със сигурност обаче беше поне тази, поради която беше толкова опасен. Салид не убиваше, воден от някакви чувства, а работеше с прецизността и с несломимата незаинтересованост на машина.