Авемпарта
Докато мъжът пристъпваше от сенките, Уайът Деминтал знаеше, че това ще бъде най-лошият - и най-вероятно последният - ден от живота му. Облечен в сурова вълна и необработена кожа, мъжът бе смътно познат; съзряно за кратко на свещта лице преди около две години, което Уайът се бе надявал да не вижда никога повече. Мъжът носеше три меча, всеки от които нащърбен и затъпял, със захабени дръжки. Извисявайки се над Уайът с близо фут, с по-широки рамене и мощни ръце, той стоеше с разпределена равномерно сред върховете на стъпалата си тежест. Очите му фиксираха Уайът по начина на взиращ се в мишка котак.
- Барон Делано ДеУитт от Дагастан? - не бе въпрос, а обвинение.
Уайът усети как сърцето му се свива. Дори и след като разпозна лицето, част от Деминтал - оптимистът, някак съумял да оцелее през всички тези ужасни години - изрази надежда, че мъжът иска само парите му. Но тази надежда умря при звука на думите.
- Съжалявам, объркал си се - отвърна на препречващия пътя му мъж, опитвайки се да звучи приятелски, безгрижно - невинно. Дори се опита да прикрие калианския си акцент.
- Не, не съм - настоя мъжът, докато прекосяваше пътя, приближавайки се, скъсявайки удобното разстояние между тях. Ръцете му висяха свободно, което ги правеше по-заплашителни, отколкото ако си почиваха върху петите на мечовете. Уайът бе въоръжен с прекрасна къса сабя, но мъжът очевидно не изпитваше страх.
- Е, името ми е Уайът Деминтал. Следователно мисля, че си се объркал.
Уайът бе доволен, че успя гладко да произнесе всичко това. С усилие се концентрира да отпусне тялото си, позволявайки на раменете си да застанат безгрижно; отпусна тежестта си на едно ходило. Дори принуди лицето си да изрази усмивка и се огледа небрежно наоколо, както би сторил невинен човек.
Бяха се изправили един срещу друг в тясната, разхвърляна алея само на няколко ярда от мястото, където Уайът бе наел стая. Бе тъмно. Няколко фута зад него висеше фенер, закрепен от едната страна на магазина за фураж. Можеше да види играещия му блясък, светлината отразявана в забравените от дъжда локви по калдъръма. Все чуваше музиката от та-верната „Сивата мишка“, приглушена и дрънкаща. В далечината се носеха гласове: смях, викове, караници, шумът от изпуснат съд, последван от протеста на невидима котка. Някъде карета изтрополя с дървените си колелета по мокрия камък. Бе късно. Единствените хора по улиците бяха пияните, курвите и тези, чиято работа бе най-добре вършена на тъмно.
Мъжът направи още една крачка. Уайът не хареса погледа му: очите бяха решителни, непоколебими, но това, което най-много го разтревожи, бе лекият намек за съжаление.
- Ти си този, който нае мен и приятелят ми да откраднем меч от замъка Есендън.
- Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш. Дори не знам къде се намира този
Уайът постави шапката си обратно, придърпвайки я леко надолу отпред и накланяйки я малко настрани. Останалата част от гардероба му бе скъп червено-черен жакет и късо контешко наметало. Но липсата на кадифена украса и износените му ботуши издаваха състоянието му. Златната халка, която носеше на ухото си, издаваше още повече; тя бе единственият мост към живота, който бе оставил зад себе си.
- Когато се озовахме в параклиса, кралят лежеше на пода. Мъртъв.
- Виждам, че това не е весела история - каза Уайът, докато подръпваше пръстите на разкошните си червени ръкавици - навик, който издаваше нервността му.
- Стражите чакаха. Те ни завлякоха в тъмницата. За малко да ни екзекутират.
- Съжалявам за злоупотребата с вас, но както казах, аз не съм Де-Уитт. Никога не съм чувал за него. Но ако някога пътищата ни се пресекат, със сигурност ще спомена за вас. За кого да предам, че го търси?
- Ририя.
Зад гърба на Уайът светлината на магазина за фураж изгасна и глас прошепна в ухото му:
- Означава
Сърцето му затупа двойно по-бързо и преди да съумее да се обърне, усети остър ръб да се допира до гърлото му. Той се вцепени, дишайки едва-едва.
- Ти ни изпрати на сигурна смърт - каза гласът зад него. - Ти си посредничил при сделката. Изпрати ни в онзи параклис, за да обвинят нас. Тук съм да ти върна добрината. Ако имаш някакви последни думи, кажи ги сега и го направи тихичко.
Уайът бе добър картоиграч. Познаваше блъфовете и мъжът зад него не прибягваше до такива. Не бе там да го сплаши, притиска или манипулира. Не търсеше информация; бе му известно всичко, което искаше да знае. Гласът, тонът, думите, дъхът в ухото на Уайът - всичко това говореше, че е дошъл да убива.
