— Как ли? Като пият от изворната вода. В нея има сяра. Всички падуанци са жълти. Погледни Ливий.
Ливий бавно пристъпи към нас.
— Шегата си е шега, Полион, и аз я приемам с охота. Но ние разисквахме и един сериозен въпрос — как се пише история. Възможно е да съм допущал грешки. Кой историк не ги е правил? В никакъв случай не съм разказвал умишлено неверни неща: в това не можеш да ме обвиниш. С радост включвам в историята си всеки легендарен епизод от ранните исторически източници, който допринася към темата ми за древното величие на Рим: защото, макар и неверен във фактическо отношение, той е верен по дух. Ако срещна две версии на същата случка, избирам оная, която е по-близка до моята тема, и ти не би могъл да ме намериш заплеснат край етруските гробници в търсене на трета версия, която да отрича двете други — каква полза от това?
— Ще допринесе за каузата на истината — благо отвърна Полион. — Това нищо ли е?
— Но ако, служейки на каузата на истината, признаем, че почитаните от нас прадеди са били страхливци, лъжци и предатели? Тогава какво?
— Нека момчето отговори. То сега влиза в живота. Хайде, момче, отговори!
Отговорих наслуки:
— Ливий започва историята си, като порицава днешната порочност и като обещава да проследи постепенния упадък на древните добродетели, дошъл със завоеванията и забогатяването на Рим. Казва, че с радост ще пише първите глави, защото ще може, докато прави това, да затвори очи пред пороците на нашето съвремие. Но затваряйки очи за съвременните пороци, дали не е затварял очи понякога и за пороците на нашите деди?
— Е? — подкани ме Ливий, присвил очи.
— Е — запънах се аз. — А може би пък няма такава голяма разлика между техните и нашите. Може да е само въпрос на обхватност и възможности.
Полион запита:
— Всъщност, момче, падуанецът не е успял да те накара да видиш серните му овце като снежнобели, нали така?
Притесних се много.
— Книгите на Ливий са ми доставили по-голямо удоволствие от книгите на всички други — повторих аз.
— Да, разбира се — ухили се Полион, — същото го каза и старецът от Кадикс. Но и ти, като стареца от Кадикс, сега се чувствуваш разочарован, нали? Ларс Порсена и Брут, и другите са се затъкнали в гърлото ти, нали?
— Това не е разочарование. Сега виждам, макар да не съм мислил по въпроса преди, че има два различни начина за писане на история: единият е да призоваваш хората към добродетелта, а друг път — да тласкаш хората към истината. Първият е на Ливий, вторият — твоят: а може да не са непримирими?
— Момче, та ти си цял оратор! — възкликна Полион зарадван. Сулпиций, който стоеше на един крак, а другия придържаше с ръка и завързваше брадата си на възли — така правеше, когато бе възбуден или нетърпелив, — сега обобщи:
— Да, Ливий няма да остане без читатели. Хората обичат да бъдат „призовавани към дребните добродетели“ от един занимателен писател, особено пък когато им се казва в същото време, че съвременната цивилизация е пресякла възможността да се сдобием с тези добродетели. Но истинските проповедници на истината — „гробари, които изравят трупа на историята“ (нека цитирам епиграмата на бедния Катул за благородния Полион), — хората, които отбелязват единствено онова, което се е случило в действителност — такива хора могат да си намерят слушатели само ако имат добър готвач и пълна изба с кипърско вино.
Ливий побесня. Той викна:
— Полионе, това са празни приказки. Семейството му и всичките му близки смятат младия Клавдий за тъпак, но до днес аз някак си не исках да си го призная. Да ти е честит ученикът! А пък Сулпиций ще доведе до съвършенство тъпотата му: няма по-добър учител по тази специалност в Рим.
После хвърли следната партска обида:
— Et apud Apollinem istum Pollianis Pollinctorem diutissime polleat.
Което значи, макар че игрословицата се губи на гръцки: „И дано дълго процъфтява в храма на тоя Полионов гробар, Аполон!“ И си тръгна вбесен.
Полион подвикна весело зад него:
— Quod certe pollicitur Pollio. Pollucibiliter pollebit puer.
(Полион ти обещава тъй да стане; момчето ще укрепне блестящо.)
Като останахме насаме — Сулпиций тръгна да търси някаква книга, — Полион взе да ме разпитва:
— Кой си ти, момче? Клавдий се казваш, нали? Очевидно си от добър род. но аз не те познавам.
— Аз съм Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик.
— Небеса! Но тогава Ливий е прав! Смятат те за полуумен.
— Да, родът ми се срамува от мен. защото заеквам, защото съм сакат и вечно болен. Затуй и малко се показвам пред хората.
— Но защо да си тъпак? Та ти си един от най-умните младежи. които съм срещнал през последните години.
— Много си любезен, уважаеми.
— Нищо подобно. Бога ми, много добре го чукна ти Ливий за Ларс Порсена. Ливий няма съвест, там е истината. Непрестанно то спипвам за това, за онова. Веднаж го запитах дали все тъй го затруднява търсенето на бронзовите плочки, които са му нужни, в отпадъците на държавния архив, а той отвърна: „Съвсем не.“ И се оказа, че не е бил там ни веднъж да потърси потвърждение на един-единствен факт поне! Я ми кажи, защо четеш моята история?
