— Но тя няма. Просто и тя е в заговора. Та Ливия каза, че като не ме намерила в къщи, запитала за мен и й съобщили, че патрулът ме зърнал да седя в градината под прасковата в южната част. Изпратила войник да ме извика, а той се върнал и казал, че не съм там, но че имал да разкаже нещо подозрително: някакъв мъж се прекатервал от един балкон на друг, над слънчевия часовник. Тя знаела чии стаи са там и много се разтревожила. За щастие пристигнала тъкмо навреме. Дочула виковете на Ливила за помощ: бил съм се вмъкнал в стаята й през балкона и тъкмо съм се готвел да я похитя. Стражите разбили вратата и ме откъснали от „ужасената и полугола млада жена“. Довели ме тук веднага и Ливила — за свидетелка. Докато Ливия разказваше историята, Ливила хълцаше и криеше лице. Робата й беше разкъсана — тя сигурно я е раздрала нарочно. Август ме нарече скот и сатир и ме запита дали не съм полудял. Естествено не можех да отрека, че съм бил в стаята й или че съм се любел с нея. Обясних, че съм отишъл по нейна покана, опитах се да разкажа всичко от самото начало, но Ливила започна да крещи: „Това е лъжа! Лъжа е! Аз спях, а той се вмъкна през прозореца и се опита да ме изнасили.“ Тогава Ливия каза: „Сигурно и племенницата ти Емилия те е поканила да я насилваш, а? Изглежда, много си търсен от младите жени.“ Беше хитър ход от страна на Ливия. Трябваше да започна да се оправдавам за Емилия и да оставя случката с Ливила. Разказах на Август, че предишната вечер съм вечерял със сестра си Юлила и че Емилия също е била там, че това е първата ми среща с момичето от шест месеца насам. Запитах как според тях е станало така, че да се опитам да я нападна, а пък Август ми отвърна, че много добре съм знаел как е станало — след вечеря, по време на краткото отсъствие на родителите й, които бяха излезли, защото се бе вдигнала тревога за крадци — и че единствено завръщането на родителите й ме било спряло. Историята беше толкова нелепа, че колкото и да бях разгневен, не успях да сдържа смеха си; а това увеличи яда на Август. Готов беше да стане от стола си от слонова кост и да ме удари.
— Не разбирам — обадих се аз, — наистина ли е имало тревога за някакви крадци?
— Да, и Емилия и аз останахме сами за няколко минути, но разговорът беше най-невинен, а и прислужницата й беше там! Говорехме си за плодни дръвчета и за градински вредители, докато Юлила и Емилий се върнаха и обясниха, че тревогата била напразна. Юлила и Емилий не са подвластни на Ливия, в това бъди уверен — мразят я, — тъй че сигурно Емилия е уредила всичко. Веднага започнах да си блъскам ума какво би могла да има срещу мене, но не се сетих. Изведнъж видях обяснението. Юлила ми бе доверила, че напоследък Емилия постигнала онова, към което се стремяла: щяла да се жени за Апий Силан. Знаеш ли го това младо конте?
— Да. Но не разбирам.
— Много е просто. Казах на Ливия: „Наградата на Емилия за тази лъжа ще бъде бракът й с Апий, нали? Ти сигурно си обещала да отровиш настоящия й съпруг и да я снабдиш с друг, по-хубавичък.“ Още щом споменах думата отрова, знаех, че съм обречен. Затуй реших да кажа колкото може повече, докато имах тази възможност. Запитах Ливия как точно е уредила отравянето на баща ми и на братята ми и дали предпочита бавно действуващите отрови или по-бързите. Клавдий, мислиш ли, че тя ги е убила? Аз съм сигурен.
— Нима се осмели да я запиташ това? Много е възможно. Мисля, че е отровила баща ми и дядо ми — отговорих. — И смятам, че не са единствените й жертви. Но нямам доказателства.
— Нито пък аз, но си доставих удоволствието да я обвиня. Крещях с пълен глас, тъй че половината дворец ме е чул. Ливия изтича из стаята и повика стражата. Видях Ливила да се усмихва. Сграбчих я за гърлото, но Кастор застана между нас и тя избяга. Тогава се сборичкахме с Кастор и аз му счупих ръката, избих му и два-три зъба о мраморния под. Но с войниците не се бих. Би било недостойно. Освен това бяха въоръжени. Двама ме държаха за ръцете, докато Август ме заливаше с обиди и заплахи. Каза, че щели да ме заточат до живот на най-пустия остров в неговите владения и че само една чудовищна дъщеря можела да му роди подобен чудовищен внук. Аз пък му заявих, че той по име може да се нарича император на римляните, но че в действителност е по-заробен и от робинята на пиян сводник, че един ден очите му ще се отворят за чудовищните престъпления и измами на неговата отвратителна жена. Но междувременно, казах, и обичта, и верността ми към него си остават непроменени.
Тупурдията и виковете сега вече долитаха от долния етаж на нашия дом. Постум каза:
— Не искам да те излагам, мили мой Клавдий. Не бива да ме намерят в твоята стая. Да имах меч сега, бих го употребил. По-добре да умреш в бой, отколкото да изтлееш на някой остров.
— Търпение, Постуме. Подчини се сега, за да ти се усмихне щастието после. Обещавам ти, тъй ще стане. Когато Германик узнае истината, няма да намери покой, докато не те освободи, а и аз също. Ако, сега се оставиш да те убият, ще дариш на Ливия една евтина победа.
