Тайнствено приключение, изпълнено със смях, юмруци, загадки и обич.Запознайте се с Ед Кенеди – деветнайсетгодишно момче, без големи планове за бъдещето. Той е окаян картоиграч, безпомощен в секса, невротично влюбен в най-добрата си приятелка Одри и предан на старото си куче Портиер, с което споделя кафето си. Животът му върви вяло и безметежно, докато един ден случайно спира банков обир.Точно тогава намира в пощенската си кутия и първото асо!И точно тогава Ед става пратеникът.Въвлечен в съдбите на непознати хора, той се скита из града, помага и наранява (когато е нужно), докато остава един единствен въпрос: кой стои зад мисията на Ед?Награди и отличия за книгатаНаграда на Австралийския литературен съветГерманска награда за младежка литература"Пъблишърс Уикли", книга на годинатаНаграда "Майкъл Л. Принц" Награда "Блу Рибън Бук" Награда "Етел Търнър""Не започвайте тази необикновено увлекателна книга, ако нямате достатъчно време да стигнете до последната страница." – ПЪБЛИШЪРС УИКЛИ"Позитивен, затрогващ и ювелирно написан роман. Запомнящ се разказ за приятелството и връзката между хората." – ГУД РИЙДИНГ Прямотата на Зюсак и чувството му за хумор вдъхват живот на този интригуващо замислен роман. Оригиналната история, въпросите, които тя поставя, превръщат "Аз съм пратеникът" в истинско литературно преживяване." - ГАРДИЪН
Онзи с пистолета не става за нищо. Аз го знам. И той го знае. Цялата банка го знае. Дори Марвин, най-добрият ми приятел, го знае, а той е още по-зле и от човека с пищова.
Най-лошото в цялата работа е, че колата на Марв е отвън на паркинга, в зоната с петнайсетминутен престой. Всички лежим с лице към пода, а след няколко минути времето за паркиране изтича.
- Тоя тип не е зле да побърза - промърморвам.
- Абсолютно! - прошепва Марв в отговор. - Това е пълно безобразие!
Г ласът му се надига от дълбините на пода.
- Ще ми друснат някоя глоба заради това тъпо копеле! Не мога да си позволя още една глоба, Ед.
- Поне колата да си струваше.
- Какво?
Марв ме поглежда и усещам как се стяга. Засегнат е. Марв не понася някой да злослови по адрес на колата му. Той повтаря въпроса си:
- Какво каза, Ед?
- Казах, че не си струва глобата, Марв - прошепвам.
- Виж какво - заявява той. - Много неща мога да приема, Ед, но това...
Премълчавам си. Честно казано, тръгне ли Марв да говори за колата си, на човек
може да му прилошее. Като някакво дете е, а все пак направи двайсет наскоро.
Той продължава в същия дух, докато не се виждам принуден да го прекъсна.
- Марв - казвам възможно най-тихо, - тази кола си е жив резил. Няма дори ръчна спирачка - подпрял си й задните гуми с две тухли. Даже невинаги си даваш труд да я заключваш. Може би се надяваш някой да я отмъкне и да й прибереш застраховката.
- Тя не е застрахована.
- Виждаш ли!
- От застрахователната компания казаха, че не си струвало.
- Разбирам ги.
Онзи с пистолета се обръща и изкрещява:
- Кой приказва там?
На Марв не му пука. Настъпил съм го по мазола.
- Ама не се оплакваш, като те карам на работа, нали? Жалко парвеню!
- Парвеню? Това пък какво е?
- Казах да млъкнете! - отново изкрещява онзи с патлака.
- Тогава побързай! - изревава Марв. Определено не е на кеф.
Лежи по очи на пода в банката.
А банката в този момент я ограбват.
Ненормално горещо е за пролетно време.
Климатикът не работи.
И са оскърбили колата му.
Търпението на горкия Марв е пред изчерпване. Или способността му да разсъждава. Наречете го както искате - факт е, че още малко, и ще му падне пердето.
Гледаме се кръвнишки, проснати на захабения, прашен син килим на банката. Приятелят ни Ричи е до лего-масичката, по-точно наполовина под нея, сред блокчетата, които се пръснаха на пода, когато онзи с пистолета влетя разтреперан в залата с крясъци
и викове. Одри е точно зад мен. Ходилото й е върху крака ми, който вече е изтръпнал .
Пистолетът на онзи е насочен към носа на нещастното момиче на гишето. На баджа на ревера й пише "Миша". Горката Миша. Тя се тресе почти колкото онзи с пистолета, докато чака някакъв пъпчив двадесет и девет годишен тип с вратовръзка и мокри петна под мишниците да напълни торбата с пари.
- Не е зле тоя тип да побърза - казва Марв.
- Това вече го казах - напомням му.
- И какво от това? Аз не мога ли да го кажа?
- Махни си крака от мен - казвам на Одри.
- Какво? - отговаря ми тя.
- Казах да си разкараш копитото от мен. Кракът ми изтръпна.
Тя се отдръпва неохотно.
- Благодаря.
Онзи с пистолета се обръща и за последно изкрещява:
- Кое копеле приказва там?
Трябва да ви кажа, че Марв никак не е лесен. Умира да препира. Понякога е ужасно неприятен. Той е от онези приятели, с които вечно се караш, особено когато стане дума за скапания му "Фалкон". А когато е в настроение, е пълен инфантил.
Сега той подмята закачливо:
- Ед Кенеди, господине! Ед приказва.
- Много благодаря! - изръмжавам.
(Ед Кенеди е пълното ми име. На деветнайсет съм и карам такси, без да съм навършил допустимата възраст. Аз съм типичен младеж от най-отдалечените покрайнини на големия град - какво да говорим за перспективи и възможности... Но като оставим това настрана, чета повече книги, отколкото е редно, и определено не съм бог в секса и плащането на данъци. Драго ми е да се запознаем.)
- Млъкни тогава, Ед! - изревава онзи с патлака. Марв се подсмихва. - Че ще дойда и ще те гръмна в задника!
Все едно отново сме в училище и садистът математик реве команди от катедрата, макар че хич не му пука за нищо и само чака звънеца, за да се прибере вкъщи, да пие бира и да се гои пред телевизора.
Поглеждам към Марв. Изпитвам желание да го убия.
- Все едно не си на двайсет, дявол да го вземе! Какво искаш, да ни изтрепят ли?
- Млъквай, Ед! - Този път гласът на онзи с оръжието е по-силен.
Прошепвам още по-тихо:
- Ако ме застреля, ти ще си виновен! Знаеш го, нали?
- Казах да млъкнеш, Ед!
- Това е само една хубава шега, нали, Марв?
- Точно така! - Онзи с пистолета забравя за жената на гишето и тръгва към нас побеснял. Ние вдигаме поглед към него.
Марв.
Одри.
Аз.
И всички останали нещастници, проснати на пода като нас.
