Изтръсках дъжда от шапката си и прекрачих в стаята. Никой не продума нищо. Всички учтиво се отдръпнаха назад и усетих погледите им върху себе си. Пат Чеймбърс стоеше до вратата на спалнята и се опитваше да успокои Мирна. Тялото на момичето се разтърсваше от сухи стонове. Спрях до нея и положих ръце на раменете й.
— Успокой се миличко — казах й аз. — Ела тук да си полегнеш.
Поведох я към дивана до стената и я пуснах да седне. Беше много зле. Един от униформените полицаи положи възглавница под главата й и тя се отпусна.
Пат ме повика с ръка и ми посочи спалнята.
— Вътре е, Майк — каза ми той.
Вътре е. Думите му ме разтърсиха жестоко. Вътре беше най-добрият ми приятел проснат мъртъв на пода. Тялото му. Сега вече трябваше да му казвам така. Вчера беше Джак Уилямс, човекът, с който бях спал рамо до рамо в калта и мръсотията на джунглата две години нощ след нощ. Джак, човекът който казваше че ще си даде дясната ръка за приятеля си, и го направи, като спря с нея байонета на една жълта маймуна, която се канеше да ме съсече на две. После му ампутираха остатъка.
Пат не пророни и дума. Позволи ми да отвия тялото и да докосна студеното му лице. За първи път в живота ми се дорева.
— Къде са го улучили, Пат?
— В стомаха. Но по-добре не гледай. Убиецът е заострил върха на куршум 45 калибър и го е прострелял с него.
Отметнах завивката до края и от гърлото ми се изтръгна проклятие. Джак беше по къси гащета, и с ръката си беше стиснал корема в агония. Входният отвор беше чист и малък, но на изхода беше оставил дупка колкото човешки юмрук.
Дръпнах бавно и с безкрайна нежност завивките и се изправих. Не беше умрял на място. Кървава диря бележеше пътя му от нощната масичка край леглото до мястото, където лежеше изкуствената му ръка. Килимът под тялото му се беше набрал и усукал. Опитал се е да се довлече с една ръка, но не е стигнал дотам.
Служебният му пистолет висеше в кобура си от другата страна на облегалката на стола. Към него се е стремял последните си секунди. С куршум в корема е воювал до последния си дъх.
Посочих към стола-люлка, лека наклонен от тежестта на 38 калибровия пистолет.
— Ти ли премести стола, Пат?
— Не, защо?
— Той не стои на това място. Не виждаш ли?
Пат беше озадачен.
— Какво искаш да кажеш?
— Столът стоеше ето тук до леглото. Бил съм достатъчно често тук за да забравя. След като убиецът е прострелял Джак, той е запълзял към стола. Но убиецът не е напуснал веднага. Той е останал и го е наблюдавал как се гърчи на пода в агония. Джак се е стремял към пистолета, но не е успял да го стигне. Щял е да успее, ако убиецът не е преместил стола. Мръсното копеле се е късало от смях до вратата докато Джак е правил последното си движение. Дърпал е стола инч по инч докато накрая Джак се е предал. Инквизирал е човек, преминал през всички кръгове на ада. Смеейки се. Това не е било обикновено убийство, Пат. Това е най-хладнокръвното и преднамерено убийство, което някога съм виждал. Но това чудовище ще си плати.
— Включваш ли се, Майк?
— Включвам се. Какво друго си очаквал?
— Трябва малко да позабавиш конете.
— Ами. Точно обратното. От този момент нататък това е като надбягване, Пат. Убиецът е мой. Ще работим заедно с теб заедно както винаги, но на финала аз ще натисна спусъка.
— Не, Майк, няма да стане. Знаеш много добре.
— Окей, Пат — казах му аз. — Ти си гледаш своята работа, а аз — моята. Не съм имал и няма да имам по-добър приятел от Джак. Живяхме и се бихме заедно. Няма да позволя на убиеца да се измъкне с курвенските номера на закона. По дяволите, много добре знаеш как става. Намират му най-добрия адвокат и фурнаджийската лопата се завърта като въртолетна перка и резултатът е това, че си имаме поредния герой в лицето на убиеца. Мъртвите не могат да си изплачат мъката, Пат. Не могат да разкажат какво се е случило. Би ли могъл Джак да опише на съда какво е да се влачиш по пода с вътрешности разкъсани от думдум? Никой от ония дванайсет човека не може да знае какво чувствуваш като умираш и убиецът в същото време да ти се смее в лицето. Човек с една ръка. Знаеш ли какво означава това? Вярно, той имаше „Пурпурно сърце“1. Дали им се е случвало някога да се влачат по пода към пистолета си с разпрани вътрешности? Ако можеха да изпитат само частица от съдбата на Джак, щяха да разкъсат убиеца със зъбите в залата на съда. Не, проклятие. Съдът винаги си е студен и безпристрастен, както и следва да бъде, докато в същото време някое нищожество-адвокатче ги умилява до сълзи, обяснявайки как клиентът му в момента на убийството не бил на себе си или пък му се наложило да стреля в законна самоотбрана. Окей. Законът е нещо много хубаво. Но тоя път аз съм законът, само че без да бъда студен и безпристрастен. И аз няма да забравя или пропусна нищо.
Пресегнах се и го сграбчих за реверите на сакото му.
