Хипнотичен роман — вампир на хиляда години, омагьосана вещица и закодиран ръкопис, който ги събира. Омагьосаният ръкопис Дълбоко в сърцето на Оксфордската Бодлианска библиотека Даяна Бишъп попада на омагьосан алхимичен ръкопис като част от своята научна работа. Даяна произхожда от видно вещерско семейство, но не иска да има нищо общо със свръхестественото. Затова след като хвърля един повърхностен поглед на книгата и си записва няколко неща, тя я връща обратно. Но нейното откритие предизвиква суматоха и скоро към библиотеката се втурват орди от вещици, демони и вампири. Даяна се е натъкнала на желано от всички богатство, изгубено от векове, а тя е единственото същество, което може да развали магията му. Дебора Харкнес създава изключително изобретателно четиво, в което се преплитат история и магия, романтика и съспенс. Даяна е дръзка героиня, която среща своя равностоен партньор в лицето на вампира експерт по генетика Матю Клермон. Тя постепенно му се доверява, докато накрая връзката им се превръща в интимност, която прекрачва непоклатими табута. Този интелигентен и сложен сюжет проследява усилията им да разгадаят тайната на ръкописа, чиито страници ги примамват към тайнствено минало и несигурно бъдеще.
На Лекси и Джейк и тяхното светло бъдеще
„В началото бе липса и желание.
В началото бе кръв и страх.
В началото бе откриване на вещиците.“
Подвързаното с кожа томче не беше забележително с нищо. На всеки средностатистически историк би му се сторило като един от стотиците ръкописи от Оксфордската Бодлианска библиотека — стар и овехтял. Но от мига, в който го взех, усетих, че в него има нещо особено.
В този следобед в края на септември читалнята „Херцог Хъмфри“ беше пуста и поръчките се изпълняваха бързо, след като летният приток от гостуващи учени бе секнал, а водовъртежът на есенната сесия още не бе започнал. Въпреки това се изненадах, когато Шон ме спря на рецепцията.
— Д-р Бишъп, ръкописите ви вече са тук — съобщи той, а в гласа му се прокрадна палава нотка. Предницата на карирания му пуловер бе нашарена с кафеникави следи от стари кожени подвързии и той несъзнателно започна да ги бърше. От движението върху челото му падна кичур пясъчноруса коса.
— Благодаря — отвърнах и му се усмихнах с благодарност. Нагло нарушавах правилата за броя книги, който един учен имаше право да си поръча за ден. С Шон бяхме изпили доста питиета заедно в кръчмата с розови стени от другата страна на улицата, докато пишехме докторатите си, затова повече от седмица изпълняваше поръчките ми без да протестира. — И престани да ме наричаш д-р Бишъп. Така ми се струва, че говориш на някого друг.
Той се ухили и плъзна ръкописите по очуканото си дъбово бюро. В тях имаше прекрасни образци на алхимични илюстрации от Бодлианската колекция. Всяко томче бе прибрано в защитна сива картонена кутия.
— Има още един. — Шон изчезна в стаичката и след малко се върна с дебело кварто, подвързано в мръсна телешка кожа. Остави ръкописа върху купчината други книги и се взря в него. Тънките златни рамки на очилата му отразяваха слабата светлина, идваща от старата бронзова лампа, прикрепена към полицата. — Тази книга не са я поръчвали отдавна. Отбелязвам си, че трябва да бъде сложена в кутия, след като я върнеш.
— Искаш ли да ти напомня?
— Не. Вече го записах тук. — И Шон се потупа по главата с върха на пръстите си.
— Твоят мозък сигурно е по-подреден от моя — усмихнах му се още по-широко.
Шон ме погледна свенливо и подръпна формуляра за поръчка, но той не помръдна от мястото си между корицата и първата страница.
— Не иска да излезе — отбеляза той.
В ушите ми нахлу сподавено бърборене, което се извиси над обичайната тишина в залата.
— Чу ли това? — Огледах се, озадачена от странните звуци.
— Кое? — попита Шон и вдигна поглед от ръкописа.
Погледът ми бе привлечен от остатъците от позлата по ръбовете. Нямаше как тези избледнели лъскави украси да излъчват пъстрата светлина, която се процеждаше между страниците. Премигнах.
— Нищо. — Придърпах припряно ръкописа към себе си и усетих парене по кожата при допира с подвързията. Пръстите на Шон все още стискаха формуляра за поръчки, който сега лесно излезе измежду корицата и страниците. Вдигнах купчината книги и я подпрях с брадичката си, лъхна ме тайнствена миризма, която заглуши познатия аромат на стружки от подострени моливи и препарат за чистене на дървения под.
— Даяна? Добре ли си? — попита ме Шон смръщен и загрижен.
— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.
Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: „Бог е моето просветление“.
В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в „Брин Мор“. Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.
Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.
— Даяна? — извика тя в мрака.
Потиснах въздишката си и се спрях.
— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.
— Какво ще правиш в деня на равноденствието? — Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със „сестрите“. Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.
— Ще работя — отвърнах веднага.
— Тук има много добри вещици — каза Джилиан с явно неодобрение. — Трябва да дойдеш с нас в понеделник.
