— Ще трябва да направиш много повече от това — натърти той мрачно. — Този чай е по-добре от нищо, но е далеч от съвременните средства на медицината. Макар че, когато става въпрос за вампири и вещици, може никое човешко противозачатъчно средство да не се окаже ефективно.
— Въпреки това ще пия и хапчета — уверих го аз.
— Ами ти? — попита той и хвана брадичката ми, за да не ми позволи да избегна погледа му. — Искаш ли да ми родиш деца?
— Никога не съм си представяла, че мога да стана майка — признах. По лицето му премина сянка. — Но когато си мисля за твоите деца, ми се струва като съдба.
Той пусна брадичката ми. Стояхме мълчаливо в мрака, той ме бе прегърнал през кръста, а аз бях положила глава на гърдите му. Въздухът сякаш бе натежал. Това бе тежестта на отговорността. Той носеше отговорност за семейството си, за рицарите на Лазар, а сега и за мен.
— Боиш се, че няма да можеш да ги предпазиш — изведнъж проумях аз.
— Аз дори теб не мога да предпазя — каза той дрезгаво и пръстите му се плъзнаха по полумесеца на гърба ми.
— Няма нужда да решаваме веднага. Със или без деца, ние вече сме семейство, което трябва да пазим. — Част от тежестта на въздуха се пренесе върху моите рамене. Цял живот бях живяла само за себе си, без да зачитам задълженията към семейството и традицията. Дори сега част от мен искаше да се върне към сигурността на моята независимост и да отхвърли това ново бреме.
Погледът му се плъзна нагоре по алеята към къщата.
— Какво стана, след като излязох?
— О, точно каквото очакваше. Мириам ни разказа за Бетран и Йерусалим и се изпусна за Джилиан. Маркъс съобщи кой е влизал в жилището ми. А също така, че може да сме станали причина за някаква война.
— Dieu, защо не могат да си държат устите затворени? — Прокара пръсти през косата си. По очите му познавах, че съжалява, задето е крил всичко това от мен. — Отначало бях сигурен, че е заради ръкописа. После предположих, че е заради теб. И проклет да съм, ако не успея да разбера за какво е всичко това. Разбулва се някаква древна и силна тайна и ние сме свързани с нея.
— Има ли право Мириам да се чуди колко още същества са оплетени в нея? — Взрях се в луната, сякаш тя можеше да ми отговори на въпроса. Но вместо нея го направи Матю.
— Съмнявам се да сме първите същества, които обичат когото не бива, и със сигурност няма да сме последните. — Хвана ме за ръката. — Да влизаме. Трябва да обясним някои неща.
Докато вървяхме по алеята, Матю отбеляза, че обясненията, също като хапчетата, се преглъщат по-лесно с течности. Влязохме в къщата през задната врата, за да вземем необходимото. Матю ме гледаше, докато подреждах подноса.
— Какво? — Вдигнах очи. — Да не съм забравила нещо?
Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.
— Не, лъвице. Просто се опитвам да проумея откъде се сдобих с такава решителна съпруга. Дори когато слагаш чаши върху таблата, изглеждаш заплашително.
— Не изглеждам заплашително — възразих и притеснено си оправих опашката.
— Напротив. — Матю се усмихна. — Иначе Мириам нямаше да е в такова състояние.
Когато стигнахме до вратата между всекидневната и трапезарията, се ослушахме за признаци на битка вътре, но не се чуваше нищо друго, освен сподавени разговори. Къщата се отключи и се отвори пред нас.
— Помислихме си, че може да сте жадни — казах и поставих таблата на масата.
Множество очи се обърнаха към нас — на вампири, вещици, призраци. Зад гърба на баба ми се виждаше цяла група роднини, които се суетяха и се опитваха да свикнат с присъствието на вампирите в трапезарията.
— Уиски, Сара? — попита Матю и взе една чаша от подноса.
Тя го изгледа продължително.
— Мириам твърди, че ако приемем връзката ви, можем да предизвикаме война. Баща ми се е бил във Втората световна война.
— Моят също — каза Матю, докато й наливаше уиски. И самият той също, но затова си премълча.
— Той все казваше, че уискито му помагало вечер да си затвори очите, без да се намрази, че е изпълнил дадените му през деня заповеди.
— Няма гаранция, но помага. — Матю й подаде чашата.
Сара я взе.
— Би ли убил собствения си син, ако решиш, че представлява заплаха за Даяна?
Той кимна.
— Без да се поколебая.
— И той така каза. — Сара кимна към Маркъс. — Дай му и на него питие. Сигурно не му е лесно да знае, че собственият му баща би го убил.
Матю занесе уиски и на Маркъс и наля на Мириам чаша вино. Аз направих на Ем кафе с мляко. Беше плакала и изглеждаше по-крехка отвсякога.
— Не знам дали бих се справила с това, Даяна — прошепна ми тя, докато взимаше чашата. — Маркъс ни обясни какво са планирали Джилиан и Питър Нокс. Но когато си помисля за Барбара Чембърлейн, как се чувства тя след смъртта на дъщеря си… — Ем потрепери и млъкна.
— Джилиан Чембърлейн беше амбициозна жена, Емили — изтъкна Матю. — Стремеше се да се издигне до ръководен пост в Паството.
— Но нямаше нужда да я убиваш — настоя Ем.
