Те са приятели от времето, когато на мода бяха клиновете, розовите ластични джинси и "Дюран Дюран". Сега, вече прехвърлили трийсетте, живеят в Лондон, все така близки са, но само Финтан, единственият мъж в групата е намерил истинската любов. Тара е на диета, почти откакто се помни, и е заклещена в противна връзка с противния Томас. Тя все още вярва, че когато си на тридесет и една и вече си в бар "Последен шанс", е по-добре да имаш мъж, който си държи дребните в старо дамско портмоне, отколкото да си сама. А Кетрин не е съгласна. В живота й цари спокойствие и единствената й връзка, която иска, е тази с дистанционното на телевизора. Но когато не искаш промяна, животът променя нещата вместо теб…
Вчера е просто сън, а
утре е само видение.
Но добре изживяното днес
превръща всяко вчера в щастлив сън,
и вдъхва във всяко утре надежда.
Не пропилявай този ден.
Благодаря на всички в „Майкъл Джоузеф“ и „Пенгуин“. Специални благодарности на редакторката Луиз за ентусиазма и оценките й, приятелството и съвестната, упорита и старателна работа.
Благодаря на всички в „Пулбег“ за усърдната работа и подкрепа. Специални благодарности на редакторката Гей Шортланд за съветите.
Благодаря на агента ми Джонатан Лойд и всички в „Къртис Браун“.
Благодаря на „ядрото“, което остана с мен още от първата ми книга и чете тази, докато я писах — Джени Боланд, Кейтриона Кийс, Рита-Ан Кейси и Луиз Вос.
Благодаря на Тад Кийс за съветите как се обличат младите модерни мъже.
Благодаря на Конър Фъргюсън, Найл Хадън и Алекс Лайънс за информацията за света на рекламата.
Благодаря на Лиз Маккиън за информацията за масите за отслабване.
Благодаря на доктор Пол Гарсън, Изабел Томпсън, Бари Демпси и Ан-Мари Макграт от Ирландското общество за борба с рака и всички в „Терънс Хигинс Тръст“ за времето и информацията, които ми предоставиха толкова щедро.
Благодаря на госпожа Мери Кийс за поговорките от област Клеър и за това, че ме накара да изхвърля голяма част от неприличните изрази.
Благодаря на Емили Годсън за информацията за света на киното в Лос Анджелес.
Благодаря на Невил Уокьр и Джеф Хинчли, че ми казаха как се забавляват младите гейове (никога не съм знаела!).
Много други хора ми помогнаха със съвети. Бих искала да благодаря на всички тях. Искрено се надявам да не съм забравила някого, а ако сьм го направила, ужасно съжалявам. Сюзън Бенсьн, Сузи Бъргин, Пола Камбел, Алиш Конъли, Лиз Костело, Лусинда Едмъндс, Гай Грифин, Сюзьн Пауър, Айлин Прендъргаст, Мораг Прънти и Анемари Сканлън.
Благодаря на любимия ми Тони за всичко. Затова, че четеше, докато аз пишех. За това, че ми държеше ръката и ме уверяваше, че не съм се провалила. За това, че ми помагаше за героите, сюжетите, правописа, граматиката и всичко останало, за което се сетите. Не бих се справила без него.
И накрая благодаря на Кейт Кърс ОБрайън, която работи заедно с мен по тази книга до март 1998, когато почина трагично и неочаквано.
Кльощавата жена на рецепцията на лъскавия ресторант в Камдън прокара лилавите си нокти по книгата за резервации и промърмори:
— Кейси… Кейси… А, ето, маса номер дванадесет. Вие сте…
— Първата пристигнала — бързо довърши Кетрин.
Не можа да прикрие разочарованието си, защото нарочно бе закъсняла с пет минути.
— Дева ли сте? — Лилавия маникюр безрезервно вярваше в астрологията.
Кетрин кимна и жената продължи:
— Патологичната точност ви е съдба. Не се ядосвайте.
Сервитьор на име Дариъс с безброй плитчици, вдигнати на кок, отведе Кетрин до масата. Тя се настани, кръстоса крака и отметна коса от лицето си с надеждата, че изглежда безгрижна и спокойна. Престори се, че разучава менюто — поне да беше пушачка. После се закле, че следващия път ще закъснее поне с десет минути.
Вероятно Тара беше права, трябваше да се запише в групата на Анонимните невротици.
След секунди се появи самата Тара, учудващо навреме, и затропа по излъскания паркет, развяла пшениченорусата си коса. Носеше несиметрична рокля, искрящо нова и крещящо скъпа, но за съжаление леко издута от корема й. Обувките й обаче бяха великолепни.
— Извинявай, че не закъснях — усмихна се тя. — Знам, че обичаш да чувстваш морално превъзходство, но улиците и движението се бяха наговорили срещу мен.
— Нищо не може да се направи — каза сериозно Кетрин. — Само да не ти стане навик. Е, честит рожден ден!
— Какво му е честитото? — мрачно попита Тара. — Ти как се чувстваше на тридесет и първия си рожден ден?
— Записах си десет сеанса за изпъване на кожата — призна Кетрин. — Не се тревожи, не изглеждаш и ден по-стара от тридесет. Е, може би само един…
Дариъс се втурна да вземе поръчката на Кетрин, но когато видя Тара, в очите му се изписа тревога. Пак ли тази, каза си той и се приготви стоически да изтърпи колебанията й.
— Вино? — обърна се Тара кьм Кетрин. — Или нещо по-сериозно?
— Джин с тоник.
— Добре. Нека да са два — радостно потри ръце Тара. — Къде са ми пастелите и книжката за оцветяване?
Тара и Кетрин бяхп приятелки от четиригодишни, а Тара уважаваше традициите.
Кетрин плъзна елегантен пакет по масата и Тара развълнувано разкъса хартията.
— Серията на „Аведа“! — възкликна въодушевено тя.
— Това са пастелите и книжките на тридесетгодишните жени.
— Понякога пастелите и книжките ми липсват.
— Не се тревожи — успокои я Кетрин. — Майка ми все още ги купува за всеки твой рожден ден.
Тара обнадеждено вдигна глава.
— В някое друго намерение — побърза да добави Кетрин.
