За части от секундата се усещам крайно неудобно. Обаче, от друга страна… защо да не могат и хората да ги носят?! Абе, хората с конските физиономии наистина били много тесногръди!
— Ето ни и нас! — прекъсва ни Албърт, главният коняр в дома на родителите на Сузи. Води за юздите огромен кафяв кон. — Днес ще ви сложим на Джинджър. Той е много благ, нали така, момчето ми?
Замръзвам ужасена. Това чудо?! Да не би да очакват от мен да се кача на това чудовище?!
Албърт ми подава юздите и аз автоматично ги поемам, като се опитвам да не се паникьосвам. Конят прави крачка напред с тежките си копита и аз отскачам уплашено назад. Ами ако ми стъпи на крака?
— Няма ли да се качваш? — пита Лулу, като се мята на седлото на кон, който, ако не друго, най-малкото е още по-голям дори и от моя.
— Разбира се! — отвръщам с безгрижен смях.
Обаче как? Как се очаква от мен да се изкача чак там?
— Искаш ли да ти помогна? — пита Таркуин, който разговаря с главния коняр на няколко метра зад нас. И се приближава зад мен, и преди да се усетя, той ме е вдигнал право до седлото!
О, господи!
Тук е толкова
— Ще тръгваме ли вече? — пита Сузи, която е на стария си черен кон Пепър. И ето че конят й потегля и тя вече е преминала портата и е вече в полето. Лулу цъква с език, обръща коня си и тръгва след нея.
Ясно. Значи е мой ред. Хайде!
Тръгвай де, кон такъв! Раздвижи се!
Нямам никаква представа какво следва сега. Да го сритам ли? Експериментално решавам да дръпна една от юздите, обаче нищо не се случва.
— Дий! — промърморвам под носа си. — Дий, Джинджър!
И не щеш ли, като че ли вече бе забелязал, че приятелите му са тръгнали напред, моят кон също тръгва. И става… абе, не е крайно зле. Даже е доста добре. Само дето е малко… по-тръскащо, отколкото си го представях. Поглеждам напред към Лулу и забелязвам, че тя се чувства напълно в свои води. Всъщност, събрала е юздите на своя кон само в едната си ръка, което, според мен, си е жива проба фукане.
— Затвори портата! — подвиква ми тя.
Да затворя портата ли? Паникьосвам се. И как точно се очаква от мен да затворя портата?
— Аз ще я затворя — вика зад гърба ми Таркуин. — Приятно прекарване на всички ви!
— Окей! — отвръщам му весело.
Така. Ако се носим все така спокойно, всичко ще бъде наред. Всъщност, като нищо може да се окаже и приятно. Слънцето грее, лекият ветрец гали тревата, конете ни са прекрасни и целите блестят и всички приличаме като извадени от пощенска картичка.
Не че се опитвам да изпъкна, обаче смятам, че изглеждам най-добре от всички. Дрехите ми със сигурност са най-добрите. По пътеката в другия край на полето минават някакви хора и когато минаваме край тях, аз ги поглеждам така, сякаш им казвам: „Нали изглеждам страхотно на моя кон?“ и завъртам камшика си. И те наистина са впечатлени. Сигурно мислят, че съм професионалистка или нещо подобно.
Може пък най-сетне да съм открила поредния си вроден талант. Възможно е двамата с Люк да си купим няколко коня и известно количество земя. Защо не?! Така ще имаме допълнителни интересни преживявания и ще можем да общуваме с хора като Сузи например.
Мамка му! Ама какво става тук? Незнайно защо Джинджър започна да подскача нагоре-надолу.
Той да не би да се носи в тръс?
Поглеждам към Сузи и Лулу и забелязвам, че и двете ту се извисяват, ту се снишават успоредно с конете си.
Ама как го правят това тези хора?!
Опитвам се да имитирам движенията им, обаче единственото, което става, е, че се стоварвам върху седлото, при това доста болезнено. Ох! Боже, ама тези седла били много твърди! Защо не ги правят подплатени, а?! Ако бях дизайнер на конски седла, със сигурност щях да ги изработя меки и удобни, с пухкави възглавнички и може би поставки за чаши…
— Какво ще кажете да минем в лек галоп? — подвиква през рамо Сузи. И преди да успея да й отговоря каквото и да било, тя вече е сритала коня си и се носи като професионален жокей, следвана плътно от Лулу.
— Не се налага и ние да хукваме, Джинджър — подвиквам бързо на коня си. — Можем просто…
О, божееее! Ама той хукна след другите!
Мамка му! И пак мамка му! Ама аз ще падна! Знам, че ще падна! Цялото ми тяло се е стегнало. Вкопчила съм се в седлото толкова силно, че ръцете ми започват да ме болят.
— Добре ли си, Беки? — вика Сузи.
— Няма проблеми — успявам да изцедя аз.
Искам това нещо да спре! Вятърът се носи покрай лицето ми. Ужасът ми е толкова голям, че ще повърна.
Господи, наистина ще умра! Животът ми свърши! Единственият плюс, за който в момента се сещам, е, че ще изглеждам особено добре, когато ми снимат трупа за вестниците.
„Запалената ездачка Ребека Брандън (по баща Блумууд) почина, докато се носеше в галоп с приятелките си.“
Господи! Май че конят ми забавя ход. Най-после! Носим се в тръс… после като че ли постепенно забавяме… и ето че най-сетне се заковаваме на място.
Интересно как, но все пак успявам да разгъна пръстите си и да се пусна от седлото.
