— Беки — смръщва се Люк, — знаеш, че нямам време за подобни работи.
— Но информацията ще ти бъде много полезна! — възкликвам аз. — Когато бях в „Барнис“, научих всичко за…
— В „Барнис“ ли?! Беки, притежавам компания за връзки с обществеността, а не моден магазин!
— Ама хрумнаха ми няколко идеи…
— Беки — прекъсва ме нетърпеливо Люк, — точно сега приоритетите ми се състоят да включа нов клиент в списъка си.
Нищо друго не ме интересува. И нямам никакво време за твоите идеи, ясен ли съм? — С тези думи той пъхва папката ми в куфарчето си, без да я отвори. — Ще я прочета, когато мога.
Присядам като покосена. Звънецът иззвънява и аз вдигам изненадана поглед.
— Може да е Джес! Просто да е подранила!
— Не е тя. По-скоро е Гари. Аз ще му отворя.
Гари е вторият след Люк в компанията. Той ръководеше лондонския офис, докато бяхме в Ню Йорк, както и по време на медения ни месец, и двамата с Люк се сработват изключително добре. Даже беше кум на Люк на нашата сватба.
Нещо такова.
А бе, по-добре да не се отплесвам за тази сватба. Дълга история.
— Какво прави Гари тук? — изумявам се аз.
— Поканих го да се срещнем тук — отговаря съпругът ми, като се насочва към домофона и натиска бутона. — Имаме малко работа по онази оферта. После заедно ще отидем на обяд.
— Аха, ясно — кимвам, като се опитвам да скрия разочарованието си.
Много се надявах днес да имам възможността да прекарам известно време с Люк — преди пристигането на Джес. В последно време той е много зает. През цялата седмица нито веднъж не се е прибрал преди осем вечер, а снощи се върна чак в единадесет.
Така де, наясно съм, че в момента има много работа. Знам, че офертата към „Аркодас Груп“ е особено важна за него. И все пак… Месеци наред бяхме заедно ден и нощ, а сега почти не мога да го видя.
— Може пък да мога да ви помогна с тази оферта — възкликвам, озарена от прозрение. — Бих могла да стана член на вашия екип!
— Надали — отвръща съпругът ми, без дори да ме погледне.
— Все трябва да има нещо, което и аз да мога да правя! — не се предавам аз. — Люк, наистина искам да помогна с нещо на компанията ти! Бих вършила всичко, което ми кажеш!
— Нещата са напълно под контрол. Но все пак благодаря!
В гърдите ми се надига негодувание. Защо не ми позволява да се включа в работата му? Всеки друг съпруг на негово място би бил по-скоро
— Искаш ли да излезеш на обяд с нас? — пита любезно той.
— Не, няма нужда — свивам рамене. — Вие двамата се забавлявайте. Здрасти, Гари! — поздравявам госта ни аз, когато се появява на вратата.
— Здрасти, Беки! — поздравява ме весело и той.
— Заповядай! — подканя го Люк и го повежда към кабинета. Вратата се затваря, но почти веднага се отваря отново и отвътре надниква Люк. — Беки, ако телефонът звъни, би ли го вдигнала вместо мен? Не искам никой да ме безпокои!
— Няма проблеми — кимвам аз.
— Благодаря — усмихва се той и докосва ръката ми. — Това наистина ще ми помогне много!
— О, няма нищо.
Вратата отново се затваря и аз едва сдържам желанието си да я сритам.
Не си представях моята помощ за компанията под формата на вдигане на телефона.
Повличам мрачно крака по коридора по посока на дневната и захлопвам яростно вратата. Аз съм интелигентна личност, пълна с идеи. И мога да им помогна — убедена съм, че мога! Така де, нали щяхме да бъдем партньори! Нали трябваше да вършим всичко заедно!
Телефонът иззвънява и аз подскачам стреснато. Може би е Джес. Може да е тук вече! Хуквам към апарата и вдигам слушалката.
— Ало?
— Госпожо Брандън? — достига до мен дрезгав мъжки глас.
— Да!
— Обажда се Нейтън Темпъл.
В паметта ми се появява бяло петно. Нейтън ли? Не познавам никакъв Нейтън!
— Може би си спомняте — запознахме се в Милано преди няколко седмици!
О, господи! Ама това е мъжът от магазина! Трябваше да позная гласа му още на мига!
— Здравейте! — възкликвам зарадвана аз. — Разбира се, че си спомням! Как сте?
— Много добре, благодаря! — отговаря Нейтън Темпъл. — А вие? Как е новата чанта? Надявам се, че й се радвате!
— Направо я обожавам! — изкисквам се аз. — Тя промени целия ми живот! Още веднъж ви благодаря за онова, което сторихте тогава за мен!
— Удоволствието беше мое!
Настъпва кратка пауза. Не съм особено сигурна какво трябва да кажа сега.
— Може би бих могла да ви черпя един обяд? — предлагам импулсивно. — За да ви благодаря както се полага. Където кажете, разбира се!
— Не е необходимо — отвръща той, очевидно развеселен. — Освен това моят доктор реши да ме постави на строга диета.
— О, какъв срам!
— Както и да е. Тъй като споменахте този момент и както отбелязахте и в Милано, че една добра постъпка заслужава да й се отвърне със същото…
— Ама разбира се! Наистина ви дължа голяма услуга! Ако има нещо, което мога да направя за вас, аз…
— Мислех си по-скоро за вашия съпруг — Люк. Позволих си да се надявам, че той би могъл да ми направи една дребна услуга.
— За него ще бъде удоволствие! — възкликвам. — Убедена съм, че ще бъде така!
— Той там ли е? Бих ли могъл да разменя с него няколко думи?
Мозъкът ми защраква на бързи обороти.
