В тоя миг до нас долита тропот на кола, последван почти веднага от втори. Изтичваме до прозореца и забелязваме колата, в която Лиза познава веднага баща си, леля си Катерила, сестра си Етиенет и братята си Алекси и Бенжамен. До Алекси седи съвсем побелял и прегърбен старец — учителят. От срещуположната страна пристига открито ландо, в което ни махат с ръце Матиа и Кристина. После зад това ландо иде кабриолет, каран от самия Боб. Боб има вид на истински джентълмен, а брат му продължава да бъде грубият моряк, който ни свали от кораба си в Изини.
Спускаме се бързо по стълбата, за да посрещнем гостите си долу, на площадката. Обедът събира всички ни на една маса и разговаряме, разбира се, за миналото.
— Срещнах напоследък в Баден — казва Матиа — в игралния дом един джентълмен с бели и остри зъби, който се усмихваше винаги, макар че никак не му вървеше. Не ме позна и ми направи честта да поиска от мене един флорин, за да заложи на някаква сигурна комбинация. Залагаха неколцина заедно, но нямаха щастие: господин Джеймс Милиган изгуби.
— Защо разказвате това пред Реми, драги Матиа? — попита майка ми. — Той е в състояние да изпрати помощ на чичо си.
— Разбира се, мила мамо.
— Но в какво ще се състои тогава изкуплението? — попита майка ми.
— В това, че моят чичо, който пожертвува всичко за богатство, ще дължи хляба си на тези, които преследваше и желаеше тяхната смърт.
— Имам сведения за неговите съучастници — обади се Боб.
— За страшния Дрискол ли? — попита Матиа.
— Не за самия Дрискол, който навярно продължава да бъде отвъд океана, а за семейство Дрискол. Госпожа Дрискол изгоряла един ден, когато, вместо да легне на масата, легнала в огъня, а Алън и Нед са осъдени на заточение. Те ще отидат при баща си.
— А Кет?
— Малката Кет гледа дядо си, който е още жив.
Тя живее с него в „Двора на червения лъв“. Старият има пари и не са зле.
— Ако е зиморничава — засмя се Матиа, — не й завиждам. Старецът не обича да се приближават до огъня.
И в това призоваване на миналото всеки си казва думата. Нали всички имаме общи спомени и е приятно да ги разменяме? Това е връзката, която ни свързва.
Когато вечерята свършва, Матиа се приближава до мене и ме дръпва настрани, до самия прозорец.
— Хрумна ми една мисъл — казва той. — Толкова често сме свирили за чуждите, защо да не посвирим малко за тези, които обичаме.
— Та няма ли за тебе удоволствие без музика? Навсякъде и винаги музика? Спомни си как уплаши нашата крава.
— Ще изсвириш ли неаполитанската си песен?
— На драго сърце, защото тя е причината Лиза да проговори.
И вземаме инструментите си. От една хубава кутия, подплатена с кадифе, Матиа изважда стара цигулка, която прекрасно би струвала два франка, ако решим да я продадем, а аз измъквам от калъфа една арфа — дървото и, плискано от дъждовете, е възвърнало естествения си цвят.
Събират се в кръг около нас. Но в същия миг се появява едно куче — Капи.
Много е стар горкият Капи и е глух, но е запазил доброто си зрение. Той е познал арфата от възглавничката, на която си лежи, и идва, куцук-куцук, за „представлението“. Стиска гаванка в муцунката си. Иска да обиколи на задните си лапи „почитаемата публика“, но няма сили. Тогава сяда и като се покланя важно на „публиката“, слага лапа на сърцето си.
Като изпявам песента, Капи се изправя криво-ляво и тръгва да обикаля с гаванката. Всеки пуска своята лепта и Капи, смаян от сбора, ми го носи. Никога не е събирал толкова много пари, само в златни и сребърни монети — сто и седемдесет франка!
Целувам го по носа, както някога, когато той ме утешаваше, и споменът за моята детска неволя ми навява една мисъл, която веднага споделям:
— Тия пари ще бъдат първата вноска за създаването на приют за малките улични музиканти. Майка ми и аз ще направим останалото.
— Мила госпожо — казва Матиа, като целува ръка на майка ми, — моля ви да взема съвсем скромно участие във вашето добро дело. Позволете приходът от първия ми концерт в Лондон да се прибави към сбора на Капи.
Една страница липсва от моя ръкопис, тази, която трябва да съдържа моята неаполитанска песен. Матиа, недобър музикант написа тая песен.
Авторът на тази книга Ектор Мало не е сред големите френски писатели на XIX век. „Без дом“ е най-доброто, което е написал. Но това е действително една хубава книга, композирана най-просто и обикновено, както често става с хубавите творби в литературата. Едно бедно момче, без родители, без дом е принудено да пътува из Франция и да среща различни хора по своя път — добри и лоши. Това дава възможност на автора да нарисува широка картина на тогавашното общество и същевременно да изгради редица интересни и живи характери.
