Докато вървеше към вратата, тя се усмихна на неугасващата вяра на баща си както в нея, така и в Земната майка. Молеше се тази вяра да не е неоправдана — и в двете.
Усещаше как времето я притиска. Върна се по същия път, по който беше дошла. Само че сега размахваше пред себе си резервното бастунче — излъскана от ръката ѝ пръчка отпреди години, нащърбена в долния край от дълга употреба. Бе малко по-къса от новото бастунче, което бе оставила в класната стая. Все пак лежеше в ръката ѝ като стар приятел. Тя я размахваше пред себе си. Макар да познаваше добре пътя, сигурността на пръчката ѝ помагаше да пази равновесие.
Ускори крачка. Нямаше да е хубаво да закъснява, не и след тазсутрешните премеждия.
Щом влезе през портите на училището, забърза нагоре през шестте нива. Докато стигне до седмото, бе останала без дъх, но успя, преди да удари втората Призоваваща камбана.
Облекчена, забърза наляво, надалеч от срама на астроническия купол. Възнамеряваше да си прибере другото бастунче по-късно, когато никой не гледа. Всяка сутрин уроците им бяха посветени на светски теми: загадките на аритоматиката, дисекциите на биологиката, използването на мерки и теглилки. Следобедите преминаваха в изучаване на историята, религиозните ордени и литературата на древните.
Предпочиташе сутрините, най-вече защото следобедите включваха много четене. Макар и сръчни, пръстите ѝ не бяха достатъчно чувствителни да разчетат мастилото, отпечатано в свещените томове. За да ѝ помага в ученето, към нея бе прикрепен един млад послушник, Джейс. Беше се провалил на петата си година, но вместо да го пратят у дома, му бяха предложили място в училищния скрипториум, предимно за да преписва текстове, но също така и да ѝ служи като очи. През деня той тихо ѝ четеше онова, което трябваше да разбере, а понякога продължаваше и вечер в стаята ѝ в общежитието.
Никс се втурна към мястото, където обикновено я чакаше той. Макар че би могъл да направи живота ѝ още по-труден, Джейс бе мил и търпелив с нея. Тя подозираше също, че може да си пада по нея и в други отношения. Беше с четири години по-голям, но се държеше по-момчешки дори от съучениците ѝ в седми клас. За компенсация си бе пуснал рошава брада, която да му придаде повече мъжественост. Уседналият начин на живот го бе дарил с голямо шкембе и леко хриптене, когато бързаше да не изостава от нея. Но той повече от всеки друг умееше да я разсмива. Всъщност до голяма степен тъкмо Джейс бе причината тя да търпи следобедните занятия.
Тръгна към входа на скрипториума и когато сви зад един ъгъл, чу издайническото пухтене на приятеля си, по-тежко и измъчено от обикновено, сякаш бе тичал по целия път насам. Надуши мирис на вар по дрехите му, което показваше, че е прекарал сутринта в приготвяне на нов пергамент за работата си.
— Джейс, извинявай, че закъснях. Трябва да…
И тогава я лъхна нова миризма. Горчива и с наситен дъх на желязо. Носеше се откъм него с всяко издишване. „Кръв.“ Сепната, тя се спъна в нещо на земята. Даже бастунчето ѝ го бе пропуснало. Никс падна и бързо осъзна, че това е единият крак на приятеля ѝ. Защо Джейс седеше под арката? Ръката ѝ заопипва тялото му.
— Джейс, какво е станало?
Пръстите ѝ докоснаха лицето му и той изпъшка. Тя напипа топлата кръв под носа му, целия подут и изкривен. Той трепна при допира ѝ и дръпна ръцете ѝ надолу.
— Никс… те искат да те…
— Кой…?
Всъщност знаеше отговора. Шушнене на кожа по камък се разнесе от всички страни. Тя чу силно кискане зад себе си.
— Бягай — настоя Джейс и я бутна.
Тя се поколеба приклекнала, замръзнала от страх.
— Не я оставяйте да се измъкне! — извика Кинджал.
Викът разкъса паниката ѝ. Никс потърси път за бягство. Разпростря всичките си сетива, инстинктивно изпълвайки света около себе си с всяко хриптене, шепот и шумолене. Отдръпна се от мърдащите сенки вдясно и побягна от облака пот и дъх, напиращ зад нея. Докато се отдалечаваше, потърси помощ от училището, от всяка сестра или брат, които биха могли да са наблизо.
Сърцето ѝ затупка в гърлото ѝ. Обсегът на ушите ѝ се разшири. Те се наостриха и съсредоточиха върху познатия глас на сестра Рийд зад следващия ъгъл.
— … къде ѝ е мястото. Ще ѝ се иска просто да я бяха напердашили.
Отговори ѝ друг глас, писклив и стържещ. Беше йеромонах Плак, който водеше следобедните занятия.
— Ами игуменката?
— Каквото става между камбаните, особено между ядосани ученици, не може да бъде стоварено върху мен. Ще твърдя, че…
Втората Призоваваща камбана отекна, заглушавайки думите ѝ.
Задъхана и с разтуптяно сърце, Никс имаше чувството, че ще припадне от ужас, че ще изскочи от тялото си. За миг я завладя странно ново чувство. Екотът на камбаните разкъса сенките, изтласка ги назад, разкри по-ясно стените, стълбите и пътищата около нея. Тя можеше да различи дори фигурите, които я настигаха.
Една от тях се приближи и Никс отскочи встрани. Пръсти посегнаха към ръкава ѝ, но не успяха да я уловят.
Зад нея отекна ругатня.
Бърд.
