На доковете в Наковалнята Райф до последния момент не го бе предупредил за смяната на корабите, като не му остави друг избор, освен да го последва. Но накъде водеше този нов път? Дали щеше пак да свърши пред трона на Имри-Ка? Или Пратик щеше да остане завинаги изгнаник. Окован, нарушил връзката си, вечно бягащ?
Беше се опитал да сподели тези свои тревоги с гулд’гулския крадец, но не получи истински отговори, само срязване. „Твърде много неща висят във въздуха“, бе казал Райф и бе посочил ветрокораба, опитвайки се да притъпи с веселие неопределеността на думите си.
На Пратик даже му бе минало през ум да се приближи до някоя от другите групи клашианци на борда, да разкрие измамата си и да моли за прошка. Но знаеше, че подобна постъпка вероятно ще доведе до смъртта му, особено след огненото унищожение на кораб с клашианския герб. Той носеше частична вина за тази трагедия.
А имаше и още нещо, истинската причина да запази мълчание.
Пратик се обърна към бронзовата фигура.
Шая стоеше до другия прозорец. През последните два дни рядко се бе отделяла от това място, къпеше се в ярката слънчева светлина. Дори бе свалила бьор-гата си и бе останала безсрамно гола, излагайки колкото може по-голяма част от себе си на Небесния отец. Под Неговия ярък взор бронзът ѝ се бе стопил и бе станал невъзможно мек и топъл. Плитките ѝ се бяха разделили на отделни косъмчета, толкова фини, че можеха да бъдат отметнати от бузите ѝ или затъкнати зад ушите.
При повърхностен поглед човек лесно можеше да я сбърка с всяка друга загоряла жена, само дето бе невероятно красива. Единствено очите ѝ издаваха нейната неестественост. Те бяха видимо стъклени и сияеха с вътрешен огън, който не можеше да бъде пренебрегнат. Енергията придаваше на лазурните ѝ очи тъмносиния цвят на ударено от мълния море. Той намираше погледа ѝ — когато тя благоволеше да погледне към него — за плашещ и необясним, и в същото време хипнотично красив.
Пратик не разбираше нищо от работещата в нея алхимия, която ѝ даваше живот и сила. В него бушуваше един спор. „Дали това изобщо е алхимия? Или тя наистина е докосната от бога?“ Тъкмо този въпрос го задържаше при нея и Райф. Независимо от отговора, той усещаше, че тя е творение отпреди най-старите истории, може би дори отпреди Короната да бъде изкована в огън и лед — онова, което на Древния език се наричаше Панта ре Гаас, Забравените епохи.
„Така че как бих могъл да те изоставя?“
Премести се до нейния прозорец, за да я изучи по-внимателно. Напоследък нещо в нея го смущаваше, но не можеше да установи какво е.
Лицето ѝ бе изложено изцяло на слънцето и по бузите ѝ играеха наситени медни багри, от розово до тъмночервено. Събираха се на устните ѝ, за да създадат руменина, която подчертаваше извивката на устата ѝ. Долната част на корема и краката ѝ, намиращи се в частична сянка под перваза на прозореца, оставаха по-тъмно бронзови и по тях се виеха кафяви и тъмножълти тонове. Задната ѝ половина, скрита от слънцето, също бе тъмна и подчертаваше широчината на ханша и извивката на задника ѝ. Погледът му се плъзна нагоре към издутините на гърдите ѝ, не по-големи от зрели сливи, но идеално оформени, с тъмнобронзови кръгове и зърна, вирнати към слънцето.
Продължи да гледа изваяната ѝ красота. Лесно можеше да приеме, че една богиня би пожелала да влее същината си в подобна форма. Искаше му се да плъзне ръце по извивките ѝ, но не както един мъж би опипвал такава жена, а по-скоро като учен, който иска да изследва и разбере загадката, стояща пред него.
Объркан от нея, от собствените си чувства, той се извърна към прозореца.
Долу скалите на Земелом вече оставаха зад кърмата — ветрокорабът напускаше границите на Облачен предел, за да се понесе високо над Залива на обещанията. Отпред ширналата се Азантия обхващаше брега на север. От тази височина той можеше да различи звездовидните стени на Върховръх. Хиляди бели платна се протягаха от градското пристанище и осейваха синьото море. В другия край на града десетки балони се издигаха и спускаха на въздушните докове, проснали се на хиляди акри. Някои от корабите бяха големи колкото „Летящото пони“, но имаше и множество по-малки. Имаше също и бойни кораби, пред които техният изглеждаше като джудже, привързани в собствени докове на североизток.
Пратик бе идвал в града няколко пъти с Релис за търговия или на дипломатически мисии, но го намираше за хаотичен и безреден. Изобщо не приличаше на имперската столица Кисалимри, чието название означаваше „целунат от боговете“ — и изглеждаше, че наистина е така. Той си представи просторните градини, белите сараи и трийсет и трите кули, увенчани със златни фигури от божествения пантеон. Под обсидиановия юмрук на Имри-Ка редът се спазваше строго. Всички нисши касти имаха своята роля, като колелцата на някаква гигантска машина, и никой не смееше да се отклони от поставените му задачи.
„Освен мен.“
