Беззвездната корона полностью

Райф си спомни за мините на Варовиково, за ифлелена Рит, който бе влял своя кръвороден еликсир на същото място. Спомни си как животът на бедното момиче бе преминал в Шая, за да я събуди за суровия свят.

Този път обаче нямаше ужас.

Кристалният куб засия по-ярко… а после потъна в бронзовата ѝ плът и изчезна. Сякаш Шая вкарваше в себе си ново сърце, достатъчно силно да издържи на този свят.

Той хвърли поглед към другите, които изглеждаха не по-малко смаяни.

Шая отиде от другата страна на пашкула и повтори жеста си, отваряйки втора ниша. Оттам не я посрещна сияние. Тя извади отвътре кристален куб върху поставка. Стените му бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаше. Тя го вдигна от поставката и се обърна. После тръгна към стъклената маса, където бавно се въртеше трепкащият свят.

Може би нейният свят.

Всички я последваха.

Тя хвана куба с две ръце и в него се вля мека светлина. Шая най-сетне заговори. Това не бе предишният шепот, а по-силен и по-ясен глас. Все пак личеше, че ѝ е трудно.

— Много… е било загубено — каза тя. Хвърли жален поглед към счупеното стъкло по пода. — Аз не съм яла… цяла.

Райф преглътна, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик. „Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.“ Може би това все още важеше.

— Мога само да се надявам да направя достатъчно. — Гласът ѝ спадна до шепот, но не от слабост, а от объркване и страх. — Ще ви покажа каквото мога… ще споделя малкото, което ми бе оставено от липсващия Пазител.

Погледна назад към пашкула.

Райф също се взря нататък намръщен. „Да не би някой друг да е стоял там и да си е тръгнал?“ Ако бе така, усещаше, че това е станало много отдавна.

Шая отново изгледа тъжно останките в стаята. Райф се зачуди дали щетите тук са нанесени умишлено, или се дължат на някакво земетресение, може би когато в далечното минало Булото се е издигнало.

Фрел се примъкна по-наблизо.

— Шая, какво можеш да ни покажеш?

Тя върна вниманието си към кристалния куб и прокара длан над него. Трепкащият свят пред нея изведнъж изхвърли пламтящо слънце, което се стрелна през стаята и увисна високо във въздуха като ярък фенер. После се отдели и сребриста луна, която закръжи над главите им, обикаляйки въртящия се свят.

На Райф му се замая главата от цялото това зрелище.

— Така се започна… — изрече напевно Шая и махна отново с ръка. — Преди над триста хилядолетия…

Въртенето на глобуса постепенно се забави. Докато това ставаше, земи потъваха, океани кипваха и ветрове разяждаха планините. Мощни земетресения разкъсваха света, издигайки нови брегове и унищожавайки други. Накрая въртенето спря напълно и едната страна остана да пламти под слънцето, а другата тънеше в мрак и сенки.

И все пак времето продължаваше да тече пред очите им. Лед се трупаше от тъмната страна, докато слънцето превръщаше другата в пясък. Между тези две крайности една здрачна ивица опасваше света, червеникава в единия край, сенчеста в другия. Земите в тази ивица блестяха от гори и реки или бяха нашарени с високи планини и вълнообразни зелени хълмове. Сини океани се вихреха около всичко това, опасвайки този нов свят.

Само че той не беше нов.

Никс се приведе по-наблизо, взирайки се ококорено и немигащо в северната част на този здрачен пръстен. Гласът ѝ бе изпълнен с неподправено смайване.

— Това е… Това е нашата Корона.

При това разкритие Никс залитна назад, сякаш разстоянието можеше да опровергае думите ѝ. Отказваше да го повярва, но знаеше, че е вярно.

— Земята някога се е въртяла — ахна тя. Опита се да побере тази мисъл в главата си, но тя ѝ изглеждаше прекалено огромна.

Фрел се обърна към Шая.

— Не разбирам. Какво е спряло въртенето ѝ?

Тя се взираше в замръзналия глобус.

— Не мога да кажа. Много е било загубено…

Никс направи още една крачка назад и под петата ѝ изхрущяха кристали. Тя усети мащабите на знанието, натрошено и унищожено тук. При хрущенето Шая трепна, сякаш за да потвърди това.

После се обърна към Фрел.

— Това не е въпросът, който трябва да зададеш.

— Тогава кой е?

— За да разбереш… — Шая върна вниманието си към трептящия образ на Земята. Прокара ръка над куба в дланта си. — Сега видя миналото. А това е, което ще стане.

Те се вгледаха, но като че ли не ставаше нищо. Земята оставаше неподвижна, с една пламтяща страна и една замръзнала. А после нещо прелетя покрай рамото на Никс, сребърен проблясък. Тя се приведе стреснато, само за да осъзнае, че това е сияещата луна.

Изтръпна. Знаеше какво ще се случи.

Луната заобиколи, минавайки призрачно през Фрел и Райф. Ксан вдигна тоягата си срещу нея, но тя прелетя и през дървото. Кръжеше около трепкащия свят, приближаваше се все повече — отначало бавно, после по-бързо.

Накрая направи една последна обиколка и се заби в него. Ударът разтърси образа над масата. Вълни на разрушение плъзнаха от мястото на сблъсъка, заличавайки всичко по пътя си: земи, океани, лед и пясък. Нищо не бе пощадено. Само след миг развалините на Земята сияеха пред зашеметените им лица.

— Лунопад… — прошепна Никс. — Онова, което зърнах във видението си.