Беззвездната корона полностью

Изтощена и празна, тя може само да падне на колене. Няма сили дори да вдигне ръка да се защити. Просто обръща лице към забулените в дим небеса, към пълния лик на луната. Сърповидната форма на крилатото създание преминава през нея и изчезва в дима и мрака.

Времето едновременно се забавя и се разтегля. Луната става все по-голяма. Бойните машини наоколо замлъкват. Писъците и виковете на агония преминават в хор на ужас. Земята под коленете ѝ затреперва, все по-силно с всеки следващ дъх.

А луната продължава да изпълва все по-голяма и по-голяма част от небето, вече пламти по края и затъмнява целия свят.

Тя намира сили да назове тази гибел.

— Лунопад…

После един нож се забива в гърдите ѝ — и пронизва сърцето ѝ с истината.

— Провалих се… Провалих всички ни.

Никс ахна и сепнато седна в леглото.

Сълзи замъгляваха новопридобитото ѝ зрение. Сърцето блъскаше в ребрата ѝ. Тя освободи едната си ръка от омотаните одеяла и избърса очите си. С другата потърка огнената болка между гърдите си, очакваше да види по пръстите си кръв.

„Беше само сън.“

Преглътна и размърда езика си в пресъхналата си от страх уста.

— Беше само сън — повтори, този път на глас, може би за да убеди сама себе си.

Погледна към прозореца и луната, която продължаваше да грее там, увиснала в небето както преди, нито по-голяма, нито по-малка. Насили се да успокои дишането си. Вдигна лявата си ръка, разтвори юмрука си и го сви пак.

„Всичките ми пет пръста са си тук.“

Въздъхна облекчено.

— Просто не съм на себе си — опита се да се убеди сама. — Татко винаги слага прекалено много ром в сладкия кейк. И всички онези приказки…

„Лунопад…“

Беше сигурна, че разпаленото ѝ от рома въображение е забъркало всичките ѝ опасения и съмнения в сънувания кошмар. Нищо повече.

Все още вдигнала глава, загледа как съхнещите клонки и стръкове на билките ѝ махат от таванските греди. Сънят бе не по-реален от мърдането на сенките, причинено от трепкащ пламък.

И внезапно се вцепени.

Погледът ѝ се стрелна към нощното шкафче и газената лампа. Помнеше как я беше угасила. А кепенците на прозореца сега бяха разтворени по-широко, отколкото ги бе оставила. Изви врат и се вгледа в сенките над мертеците.

„Там горе има нещо.“

При тази мисъл светът ѝ се преобърна. Изведнъж тя видя себе си как се взира нагоре, седнала в леглото. Извика и се видя как вика. После светът се върна в нормалното си положение и тя бе отново в леглото и зяпаше в тавана.

Редица сушени клонки потрепериха и привлякоха погледа ѝ.

От мертеците две червени очи сияеха насреща ѝ.

Вик се надигна в гърдите ѝ, но преди да излети навън, до нея достигна пронизително писукане. Беше беззвучно, но тя го почувства с цялото си тяло и настръхна. То се отрази от каменната стена и изпълни цялата стая. Проряза въздуха покрай ушите ѝ и отекна в черепа ѝ, карайки мозъка ѝ да пламне.

Тя запуши ушите си с длани, но това не ѝ помогна с нищо.

Пламъците се разгоряха до пожар и донесоха странни усещания. Ноздрите ѝ се изпълниха с остра мускусна миризма, напоена с дъх на масло и пот. Езикът ѝ усети вкуса на сметана, богат и сладък. Сенчести образи запърхаха и главата ѝ се люшна назад, сякаш брулена от пищящите ветрове отгоре.

Светът около нея притъмня, а в същото време един друг се избистри.

… мъничките ѝ пръстчета дращят по козина.

… издадените устенца намират тъмната бозка, на която виси капка мляко.

… тя я засмуква и рита с късите си крачета, за да се избута лакомо напред.

… мека кожа я придърпва по-наблизо, за да я пази на топло и в безопасност.

Тръсна глава, за да разпръсне тези мисли, да отрече онова, което бе започнала да подозира. Но не можеше да се отърве от тях.

Други откъслечни образи запрелитаха през ума ѝ. Понякога бе самата тя, гледаща навън; друг път сякаш гледаше себе си някъде отвисоко.

… пълзи през тръстиките.

… мъчи се да засмуче пръста на крака си.

… димяща сяра опарва ноздрите ѝ.

… един топъл език я почиства цялата.