— Не е зле — каза Пол, гледаше часовника си. — Деветдесет секунди.
— Май е време да се омитаме оттук — каза Гамей. — Сигурно ще пратят някой да махне клона.
С притичвания стигнаха до взетата под наем кола и след няколко минути отново бяха на главния път.
Гамей поклати замислено глава.
— Тоя пазач заприлича ли ти на ескимос?
— Да, донякъде. Е, може би. Никога не съм се натъквал на ескимоси в Кейп Код.
— Какво ще търси ескимос толкова далеч на юг? Да не продава „Ескимо“?
— Единственото, което предлагаше онзи тип и кутретата му, бе бърз превоз до моргата. Дай по-добре да видим какво става в цивилизацията.
Гамей кимна. След няколко минути завиха на кръстопътя към градчето. В него нямаше нищо забележително и Гамей разбираше защо се споменава съвсем мимоходом в пътеводителя. Къщите бяха защитени от лошото време с асфалтова облицовка в убито зелено или мораво, а покривите бяха покрити с алуминиеви плоскости, за да може снегът да се свлича по-лесно. Виждаха се съвсем малко хора и автомобили. На някои магазини в миниатюрната търговска част имаше табели, че са затворени за неопределено време. Цялото градче имаше доста запуснат вид. Пристанището бе живописно, както споменаваше и пътеводителят, но празно и това допълваше безрадостната картина.
Рибарският кей бе съвсем пуст, като се изключи опърпаното ято дремещи чайки. Гамей посочи неоновата реклама на някаква кръчма — малка четвъртита постройка до пристанището — и Пол й каза да запази маса и да му поръча риба и пържени картофи, докато той пообиколи да открие някой, който да му разкаже нещо за „Океанус“.
Гамей влезе в ресторанта. Заведението бе празно, ако не се броеше пълният барман и един-единствен клиент. Тя седна на маса с изглед към пристанището. Барманът дойде да вземе поръчката, дружелюбно се извини, че няма риба и пържени картофи, но посочи, че бутът на грил и сандвичите със сирене не са никак лоши. Гамей каза, че няма проблем, и поръча два сандвича и „Молсън“. Канадската бира й харесваше, тъй като бе по-силна от американската.
Докато отпиваше от питието си и се наслаждаваше на оплютия от мухи таван и украсената с продрана рибарска мрежа и прашасал препариран омар стена, седящият на бара мъж слезе от стола си. Явно бе изтълкувал гледката на пиеща сама посред бял ден американка като покана. Затътри се към нея с бутилка в ръка, погледът му пробяга оценяващо по червената й коса и гъвкавото й атлетично тяло. Не видя сватбената халка, тъй като лявата ръка на Гамей лежеше на коляното й, и реши, че е обещаваща плячка.
— Добро утро — каза той с приветлива усмивка. — Нещо против да седна при вас?
Гамей не се стресна от толкова прекия подход. Погаждаше се добре с мъжете, защото имаше таланта да мисли като тях. Трудно бе да се повярва, че с високата си стройна фигура и дълга вълниста коса навремето бе първа мъжкарана, оглавяваше банда момчета, строеше къщи по дърветата и играеше бейзбол по улиците на Расин. Освен това бе и страшно добър стрелец благодарение на баща си — той й бе купил въздушна пушка и машина за изстрелване на панички.
— Заповядайте — небрежно отвърна тя и махна към стола.
— Казвам се Майк Нийл. — Бе прехвърлил четиридесетте. Носеше работни дрехи и гумени ботуши. С мургавия си суров профил и гъстата си черна коса щеше да изглежда прилично, ако не бяха заплетеният език и почервенелият от пиянство нос. — Май сте американка.
— Да. — Гамей му подаде ръка и се представи.
— Хубаво име — каза Нийл, впечатлен от здравото й ръкостискане. — Просто минавате, а?
Гамей кимна.
— Винаги ми се е искало да разгледам тукашните места. Рибар ли сте?
— Ъхъ.
Той посочи през прозореца и с неприкрита гордост заяви:
— Хубавицата ми е в онзи док там. „Тифани“. Кръстих я на бившата си приятелка. Скъсахме миналата година, но сменянето на името на кораба носи лош късмет.
— Да не би да сте си взели почивен ден?
— Не точно. В сервиза направиха някои ремонти по двигателя. Няма да пуснат „Тифани“, докато не им платя. Страх ги е, че ще се измъкна.
— Бихте ли го направили?
Той се подсмихна.
— Ужилвал съм ги и преди.
— И все пак е късогледо от тяхна страна. Без лодката си не можете да ловите риба и да изкарате пари, за да им се издължите.
Усмивката на Нийл се стопи и той се намръщи.
— Бих могъл, ако имаше риба.
— В смесения магазин чух, че риболовът вече не бил добър.
— Направо е зле. Всички рибари се преместиха нагоре по брега. Някои прескачат дотук само колкото да видят семействата си.
— Откога е така?
— Към половин година.
— Някаква идея за виновника за тая суша?
Той сви рамене.
— От местната риболовна служба казват, че рибата се била преместила да търси по-богата храна. Дори не пращат някой да види какво е положението, както ги молим. Сигурно не искат да си мокрят краката, знам ли ги. Явно всички морски биолози са заети да си седят на тлъстите задници и да се взират в компютрите.
— А вие споделяте ли мнението им, че рибата се е преместила?
Той се ухили.
— Доста въпроси задавате за туристка.
— Когато не съм туристка, си вадя хляба като морски биолог.
Нийл се изчерви.
— Извинете. Нямах предвид вашия тлъст задник. О, по дяволите…
