Наркобизнесът в Колумбия! Това е смърт, умножена по лихвения процент на швейцарските банки. "Бялата стока" е чекът ви за част от тази истина… The New York Times Един баща търси своята отвлечена дъщеря в просмукания с наркотици подземен свят на Колумбия. Чиста случайност е, че той е един от царете на електрониката, има милиони долари и някога е бил офицер от морската пехота на САЩ в знаменитата база за подготовка Куантико. Защото за него няма нищо по-омразно на света от бялата стока на наркокартела "Анаконда"… Това е художествена творба. Имената, героите, местата и случките в нея са плод на въображението на автора или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с действителни събития, места и лица — живи или мъртви — е напълно случайна.
На Питс Кар, който ми създаде необходимостта да летя
Уендъл Катлидж се изправи и погледна към неясното петно на хоризонта. Помисли си, че не би трябвало да се изненадва. Яхтата се плъзгаше плавно напред заедно с тихия ветрец и дори най-лекото движение го затрудняваше да определи формата на петното. Не беше кораб или нефтодобивна платформа, а изглеждаше розово в светлината на ранното утро. Уендъл подръпна брадата си и прекара ръка през неподстригваната си от шест месеца коса. Дявол да го вземе! Изглежда, беше точно това, което си мислеше.
Погледна към платната, включи автопилота и слезе по палубната стълба в навигаторската каюта. Седна до масата с картите и отправи още един поглед към приборите. Всичко беше на мястото си — пълен комплект електроника на „Брук и Гейтхаус“, високочестотният радиоприемник и едночестотен предавател, уред за далечна навигация, прибор за спътникова навигация, телефакс за прогнозите за времето, един компактен персонален компютър и рожбата на собствения му мозък, неговият съименник — принтерът „Кат–1“. Тази малка машина му осигури всичко това — яхтата, приспособленията и свободното време за плаване. Кат се беше събудил една нощ със съзнанието, че след почти тридесет години в електрониката се е превърнал изведнъж в преуспяващ човек. Погали бащински принтера и се обърна към картата на Южнокарибското море.
Натисна един бутон на уреда за далечна навигация, получи данните за дължина и ширина, нанесе координатите на картата и подозрението му се потвърди. Бяха се отклонили на юг от курса си от Антигуа към Панама и Панамския канал и петното на хоризонта не беше така далеко от линията на румба1. Изпита леко вълнение. „Това е то — помисли си Уендъл, — вълнението от откритието, което разширява отново хоризонтите и разкъсва ципата на условността.“ Засмя се на глас, а след това стовари дланта си върху масата.
— Всички на палубата! — извика той, взе бинокъла, пое към палубната стълба и се спря на люка. — Хайде, размърдайте се.
От каютата на кърмата се чу тропане, а от форпика2 — силен звук от падане.
Уендъл вдигна бинокъла и го фокусира върху далечното, розово петно. Прав беше. Разбира се, че беше прав.
Първа в кабината влезе Кейти, като разтриваше очите си. Джинкс беше на една или две крачки след нея. Тя се беше забавила достатъчно дълго, докато намери спасителна жилетка.
— Какво има, Кат? Какво се е случило? — запита жена му.
— Какво става, татко? — прозина се невинно Джинкс.
Уендъл се зарадва, че във възбудата си Джинкс забрави да го нарече Кат. Когато тя се обръщаше към него като към равен, му припомняше, че расте, че вече е пораснала.
— Там! — каза той, сочейки петното.
Двете жени впериха поглед напред, предпазвайки очите си от голямото горещо слънце, което се беше показало над линията на хоризонта.
— Какво има? Аз виждам само някакво петно — запита Джинкс.
— Това е Южна Америка, малката — отговори баща й. — Не позволявай да казват, че баща ти не ти е показал Южна Америка.
Джинкс се обърна към него. Лицето й изразяваше изненада и отвращение.
— За бога, Кат! — възкликна жена му. — Помислих, че потъваме.
Двете жени тръгнаха обратно към стълбата.
— Хей! Чакайте малко — извика Кат, като бутна картата към тях. — Това петно е Сиера Невада де Санта Марта, малък планински масив, простиращ се на почти деветнадесет хиляди фута. Онова там е колумбийският полуостров Ла Гуахира, а на юг, близо до него, е легендарното венецуелско пристанище Маракаибо. Това име не ви ли смразява?
— Мен ме кара да се прозявам — отговори Джинкс.
— Не, чакай малко, котенце — каза Кейти на дъщеря си. — Погледни през бинокъла. Баща ти не ни е докарал чак дотук, за да изпуснем такова нещо.
Джинкс взе бинокъла и погледна към петното.
— Я, прав си! Планина е. Никога преди не съм виждала планина — каза тя с равен глас и върна бинокъла на майка си.
Кейти вдигна бинокъла към очите си:
— Прав си. Планина е. Аз също не бях виждала планина. Майчице!
Подаде бинокъла на Кат и запита:
— Сега можем ли да се върнем да спим?
— О, вижте, зная, че е рано, но трябва да се настроите. Какво ще кажете за един обяд в Колумбия? Едно малко непланирано приключение?
— Аз мислех, че нямаш търпение да прекосиш канала — отвърна Кейти.
— Е, какво пък? По дяволите! Не е много встрани от пътя, а и трябва да оправим динамото. Край на душовете, микровълновата печка и сешоара, докато не ни оправят динамото, пък и всичките неща в хладилника ще заминат.
Динамото беше повредено от два дни, а нямаха резервно.
— Я вижте тук — каза Кат, като простря картата върху седалката. — Ето я Санта Марта, тук долу. Това е търговско пристанище и трябва да имат някакво място за електроремонти.
— Не ми харесва това, което чувам за Колумбия — обади се Кейти. — Говори се единствено за джебчии, наркотици и подобни неща. Струва ми се, че е твърде неприятно място.
