Жертвите като че ли нямат нищо общо помежду си — нито по възраст, нито по произход, нито дори по начина, по който умират. Единственото, което ги свързва, е получената в кутиите им пощенска картичка, обявяваща датата на смъртта им. Тъкмо когато попада на обещаваща следа, агент Пайпър е отстранен от случая.Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, "Библиотеката на мъртвите" обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.Съвършено съчетание между модерен трилър и историческа загадка. Джеймс Ролинс
Имената, героите, местата и случките в тази книга са продукт на въображението на автора или са използвани фиктивно и не бива да се смятат за истински. Всяка прилика с действителни събития, места, организации или личности, живи или мъртви, е напълно случайна.
Дейвид Суишър въртя тракбола на смартфона си, докато не намери имейла от финансовия директор на един от клиентите си. Човекът искаше да се уговорят кога да дойде от Хартфорд да поговорят за обслужването на някакъв кредит. Рутинна работа от онези, които оставяше за вършене по пътя към къщи. Написа отговора, докато колата пълзеше едва-едва по Парк Авеню.
Тих звън обяви пристигането на нов имейл. Беше от жена му. „Имам изненада за теб.“
„Супер! Очаквам я с нетърпение“ — отговори й той.
Тротоарите бяха пълни с нюйоркчани, опиянени от свежия полъх на пролетта. Приглушената вечерна светлина и топлият безтегловен въздух повдигаха духа им и ги караха да крачат по-енергично. Мъже с преметнати през рамо сака и навити ръкави се наслаждаваха на ветреца по голите си ръце, жени с полупрозрачни поли го усещаха по бедрата си. Кръвта определено кипваше. Хормоните, доскоро сковани като кораби в арктическите ледове, сега се понасяха по течението на пролетното топене. Несъмнено в града се очертаваше бурна нощ. Някой беше пуснал с пълна сила „Пролетно тайнство“ на Стравински по уредбата си и ликуващите звуци се лееха от отворения прозорец на високия жилищен блок, за да се смесят с какофонията на улицата.
Всичко това оставаше незабелязано за Дейвид, който бе насочил цялото си внимание към малкия течнокристален дисплей. Той също оставаше незабелязан зад затъмненото стъкло на колата си — тридесет и шест годишен инвестиционен банкер, водещ несъмнено охолен живот, с хубава прическа, лек вълнен костюм от „Барни“ и намръщена физиономия заради деня, минал без никакъв положителен резултат за кариерата, егото или банковата му сметка.
Таксито спря пред сградата на Парк Авеню и Осемдесет и първа, и едва докато изминаваше петте метра от тротоара до входа, той осъзна, че времето е приятно. С удоволствие напълни дробовете си със свежия въздух и дори успя да се усмихне на портиера.
— Как я караш, Пит?
— Чудесно, господин Суишър. Как беше пазарът днес?
— Същинска касапница — подхвърли Дейвид и мина забързано покрай него. — Дръж си парите под дюшека. — Това бе обичайната им шега.
Деветстайният му апартамент на последния етаж му струваше малко под четири милиона и седемстотин и петдесет хиляди, когато го купи малко след 11 септември. Същински удар. Пазарът беше нервен, продавачите бяха нервни, макар че това си бе скъпоценен камък — изискана сграда отпреди войната с шестметрови тавани, просторна кухня и работеща камина. При това на Парк Авеню! Обичаше да купува, когато пазарът се срива до дъното — да купува каквото и да било. Точно по този начин се сдоби с повече жилищно пространство, отколкото бе нужно на една бездетна двойка. Трофеят изтръгна от роднините му възклицания на възхита, а това винаги го караше да се чувства адски добре. А пък сега струваше доста над седем и половина милиона, дори да му се наложи да го продаде спешно, така че определено си беше добра сделка. Често си го повтаряше.
Пощенската кутия бе празна.
— Пит, жена ми върна ли се вече? — извика той през рамо.
— Преди десетина минути.
Това беше изненадата.
Куфарчето й лежеше върху купчината писма на масата в хола. Дейвид затвори безшумно вратата и се опита да се промъкне на пръсти, може би дори да се озове зад нея, да опипа гърдите й и да притисне чатал в задника й. Това бе идеята му за забавление. Италианският мрамор прати плана му по дяволите — стъпките му отекнаха, въпреки че носеше меки мокасини.
— Дейвид? Ти ли си?
— Да. Рано си се прибрала — извика той. — Как така?
— Пришпориха даването на показания — отговори тя от кухнята.
Кучето чу гласа му и се втурна с пълна скорост от стаята за гости в другия край на апартамента. Малките му лапи се хлъзнаха по мрамора и пуделът се блъсна в стената като хокеист.
— Блумберг! Как е малкото ми бебче! — зарадва му се Дейвид. Остави куфарчето си и вдигна бялата мъхната топка, която облиза лицето му с розов език, докато махаше ожесточено с рунтава опашка. — Не пишкай върху вратовръзката на татко! Престани. Добро момче, добро момче. Скъпа, Блуми разходен ли е?
— Пит каза, че Рикардо го е извеждал в четири.
Дейвид свали кучето на пода и се зае да подрежда пощата с обичайната си педантичност. Сметки. Отчети. Реклами. Лични съобщения. Негови каталози. Нейни каталози. Списания. Пощенска картичка?
Проста бяла пощенска картичка с името и адреса му, изписани с черни печатни букви. Обърна я.
