Библиотеката на Въглен връх полностью

Карълайн, окървавена и боса, вървеше сама по асфалтовия път с две платна, наричан от американците Шосе 78. Повечето библиотекари, включително и Карълайн, наричаха наум това шосе „Пътят на Такос“ — в чест на мексиканското кръчме, до което понякога се измъкваха. „Гуакамолето наистина си го бива“ — спомни си тя. Стомахът й закъркори. Дъбови листа, червеникавооранжеви и възхитително хрупкави, пращяха под стъпките й. Дъхът й излиташе на бели облачета във въздуха призори. Обсидиановият нож, с който беше убила детектив Майнър, се бе приютил на кръста й, таен и остър.

Тя се усмихваше.

По тоя път почти не минаваха коли, но все пак не бяха нещо нечувано. По време на нощната си разходка беше видяла пет. Тази, която сега набиваше спирачки, очукан форд F-250, бе третата, спряла, за да я поогледат по-внимателно. Шофьорът отби край отсрещната страна на пътя, чакълът изскърца и той спря. Когато стъклото се смъкна, тя усети мириса на тютюн за дъвчене, стара грес и сено. Зад волана седеше белокос мъж. Немската овчарка на седалката до него я огледа подозрително.

„Их, да му се не види.“ Тя не искаше да им наврежда.

— Господи! — възкликна той. — Катастрофа ли е станала?

Гласът му бе топъл и загрижен — истинска загриженост, не хищническите преструвки, които пусна последният мъж. Тя го чу и разбра, че старецът гледа на нея бащински, като на своя дъщеря. Поотпусна се.

— Не — отвърна, взряна в кучето. — Нищо подобно. Просто в плевнята положението беше тежко. Една от кобилите. — Нито плевня имаше, нито кобила. Ала по мириса на мъжа тя се досети, че той ще прояви състрадание към животните и ще разбере, че може да се занимават с нещо кърваво. — Трудно раждане, и за мен, и за нея. — Тя се усмихна жално и прокара ръце покрай тялото си и зелената коприна, сега почерняла и втвърдена от кръвта на детектив Майнър. — Съсипах си роклята.

— Пробвай с клуб сода — рече мъжът насмешливо. Кучето поизръмжа. — Тихо, Бъди.

Не й беше съвсем ясно какво точно е „клуб сода“, но по тона му си личеше, че е шега. Не от онези, предизвикващи шумен смях, а израз на съчувствие.

— Непременно — изсумтя тя.

— Кобилата добре ли е? — Отново с истинска загриженост.

— Да, нищо й няма. И на жребчето също. Обаче беше тежка нощ. Разхождам се, та да си поизбистря главата.

— Боса?

Тя сви рамене.

— Тука не си поплюват с възпитанието. — Това беше вярно.

— Да те закарам?

— Не. Благодаря, все пак. Къщата на моя Баща е ей нататък, не е далече. — И това беше вярно.

— Коя, тая до пощата ли?

— В Гарисън Оукс е.

Погледът на стареца се зарея за миг надалече — опитваше се да се сети откъде знае това име. Позамисли се и се отказа. Карълайн можеше да му каже и че би могъл да минава покрай Гарисън Оукс по четири пъти на ден цели хиляда години и пак да не го запомни, ала си премълча.

— Ух… — изпъшка неопределено старецът. — Ясно. — Той плъзна по краката й не точно бащински поглед. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? Бъди, ти нали не възразяваш? — Той погали дебелото куче на съседната седалка. Бъди само гледаше диво и подозрително с кафявите си очи.

— Нищо ми няма. Още си прояснявам мислите. Но благодаря. — Тя разтегна лице в нещо като усмивка.

— Хубаво. — Старецът запали пикапа, потегли и я окъпа в топъл облак дизелови изпарения.

Тя стоя и гледа, докато задните му светлини изчезнаха зад един завой. „Стига толкова общуване за една нощ, мисля.“ Изкатери се върху стръмната скала и се шмугна в гората. Луната грееше и все още бе пълна. Сенките на голи клони затрепкаха върху белезите й.

След като измина горе-долу миля, тя стигна до дървото с хралупата, в която бе скрила халата си. Изтръска го от кората и го почисти възможно най-добре. Запази къс от окървавената рокля за Дейвид и изхвърли останалото, после се уви в халата и си сложи качулката. Обичаше тази рокля, допирът на коприната беше приятен, но грубата памучна тъкан на халата я успокои. Беше й познат и това бе единственото, което я интересуваше в облеклото.

Навлизаше все по-дълбоко в гората. Усещането от камъните под листата и боровите иглички под стъпалата й беше хубаво, те успокояваха сърбежа, който дори не подозираше, че усеща. „Току зад хребета, който идва“ — помисли си тя. Гарисън Оукс. Искаше й се да изпепели изцяло това място, но същевременно щеше да е някак си хубаво да го види пак.

У дома.

Карълайн и останалите не бяха родени библиотекари. Едно време — като че много отдавна — те си бяха съвсем истински американци. Спомняше си го малко от малко — имаше някаква си Бионична жена и друго нещо, което се наричаше Сладките с фъстъчено масло на „Рийс“. Един летен ден обаче, когато Карълайн беше към осемгодишна, враговете на Бащата тръгнаха срещу него. Бащата оцеля, както и Карълайн и шепа други деца. Родителите им — не.