На последния запис Криси не бе хипнотизирана. Разказваше на доктор Шийн за живота си, за провалените връзки, алкохола и наркотиците. Благодареше му, че е отворил вратата към миналото.
— Обмислих онова, за което говорихме вчера — каза тя.
— Потребността от цели? — попита Шийн.
— Не. Онова, за което говорихме после.
Кратко мълчание.
— О, това ли?
— Взех решение, което няма да ти хареса.
— Може би не трябва да ми го казваш.
Какво беше това, по дяволите? Защо го усукваха?
— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
— Добре тогава. Но първо нека…
Чух скърцане на стол и шумолене на хартии.
Щрак.
Пак. По дяволите! Изчаках, но вече нямаше нищо. Само тихото шумолене на въртяща се лента. Потърсих друга касета. Нямаше. Погледнах датата — 14 юни 1995 година.
Обмислих всички неща, които би могла да разкаже Криси на психиатъра два дни преди да убие баща си. Нито една от възможностите не ми се харесваше.
Ниска, набити никарагуанка с бяла престилка сипа в чинията ми черпак студено гаспачо14. Хапнах малко, без да сърбам или да капна доматено пюре върху небесносинята си риза. Действаше освежаващо в горещия юлски ден, но по мое мнение малко бяха прекалили с черния пипер.
— Надявам се, че харесваш манго — каза Гай Бърнхард.
Беше по джинси и червена карирана риза със запретнати ръкави. Имаше мускулести ръце с издути вени, но лицето му беше меко, с пухкави бузи, от който очите изглеждаха вечно присвити.
— Много — казах аз. — Имам едно дръвче в задния двор. Кентски сорт.
Гай махна с ръка на друга прислужница, която се зае да налива във високи чаши студен чай от манго.
— Сигурно живееш в Коконът Гроув.
— Как позна?
— Лийт Кент е засадил първите мангови дръвчета по тия места през 1932 година. Няма по-вкусен сорт, но плодовете са толкова нежни, че не стават за транспортиране. Тук отглеждаме Къшман Хейдън, Глен и малко Нам-Док-Май от Тайланд. Много са сладки и без жилки.
Седяхме от двата края на дълга маса сред закритото дворче в имението на Бърнхард край Хоумстед, на около петдесет километра южно от Маями. Отгоре ни пазеше сянка клонест кедър, а някак вентилатора раздвижваха тежкия, влажен въздух. Между нас, от едната страна на масата, седеше жената на Гай, Лорета — около трийсет и пет годишна, с боядисана коса и понатежали бедра. Срещу нея бе седнал доктор Лорънс Шийн, облечен с бежова спорта риза, къси панталони в същия цвят и бейзболно каскетче. Лорета вече бе видяла сметката на три дайкирита с манго и по горната й устна лъщяха жълти мустачки.
— Гай е побъркан на тема манго — каза Лорета с едва доловим акцент от Джорджия. — Тия плодове направо са му израсли на мозъка.
— Татко ги е отглеждал още преди да получи парите на Касълбъри — каза Гай. — Аз използвам същата торна смес, която съставил преди трийсет години. Както се казва, щом не е счупено, защо да го поправяш? Мангото ми е влязло в кръвта, това е.
— Така си е, скъпи — изгука Лорета. — Слава Богу, че и аз го обичам. — Тя ми намигна. — Гай не иска да си признае, но се разведе с Мери Ан, защото не ядеше манго.
— Имаше алергия — обясни Гай, довършвайки гаспачото.
— Може да е било психосоматично — обади се доктор Шийн. — Ако Гай и Мери Ан са имали други проблеми, мангото постепенно е почнало да олицетворява Гай.
— О, писна ми! — възкликна високо Лорета. — Стига с тия психарски приказки, Лари.
— Помисли малко — продължи докторът с лека усмивка. — Нима мангото не е плод от труда на Гай както в буквален, така и в преносен смисъл? Следователно Мери Ан го е отхвърляла, отказвайки да яде неговите плодове.
— И други работи е отказвала да яде, ако Гай не ме лъже — каза Лорета, после пак намигна и избухна в смях, последван от звучно оригване.
— От мангото се изприщваше цялата — каза Гай. — Плюс стомашни спазми и главоболие. Нямаше нищо общо с мен.
Лорета се облегна назад.
— Вече седем години сме женени и нито веднъж не съм се оплакала от главоболие, нали, скъпи?
— Да, Лорета. Ти си голяма работа.
— Тъй ме е учила мама. Да не създавам ядове на мъжа си. — Тя се озърна да види дали слушам, после пак се завъртя към Гай. — Не като онази твоя заварена сестра. Разглезена още от първия ден, само знае да се перчи с дългите си крака. Виж я сега. — Лорета Бърнхард изглеждаше извънредно доволна, че нейната зълва (или може би заварена зълва) е получила каквото й се полага. — И ако питате мен…
— Никои не те е питал, Лорета — прекъсна я Гай.
— Татко ти изобщо не е докосвал това момиче — продължи упорито тя, гледайки вече към мен. — Хари беше златна душа, никога не си е позволявал волности с мен или с когото и да било. Онова момиче будалка всички ви. Бас държа, че отдавна се е приготвила да гръмне Хари, а пък всичките тия приказки за изнасилване са й хрумнали от някои филм по телевизията.
— Защо? — попитах аз.
Лорета се втренчи в мен.
— Как така защо?
Никарагуанката прибираше чиниите от супата, друга прислужница сервираше жълтоперка на скара със сос от манго. Гай си взе от подноса пържени сладки картофи.
