Посвещавам тази книга на моите трима прекрасни и незаменими братя: Майкъл Джоузеф, Джеймс Патрик и Тимоти Джон — южняци и свидетели на моята участ.
И на Томас Патрик, нашия лесно уязвим брат, нашето непрежалимо момче, което се самоуби на 31 август 1994 г.
През 1980-а, една година след като жена ми скочи от моста Сайлас Пърлман в Чарлстън, Южна Каролина, аз се преместих в Италия, за да започна живота си наново, и взех със себе си малката ни дъщеря. Нашата сладка Лия още нямаше две годинки, когато съпругата ми Шайла спряла колата си на най-високата точка на моста и за последен път погледнала към града, който толкова много обичаше. Дръпнала ръчната спирачка, отворила вратата на колата, после се покатерила върху перилата на моста с онази котешка пъргавина и мека грациозност, които притежаваше по рождение. Тя беше остроумна и забавна, ала носеше у себе си един непознат за другите мрак, който прикриваше с дантелен воал от фини намеци и тънка ирония. До такава степен беше усъвършенствала стратегията на камуфлажа, че целият и живот сякаш се отразяваше в редица от огледала, разположени тъй, че винаги да я скриват от собствения и поглед.
Вече се здрачавало и от стереото в колата се разнасяли най-известните блусове от шейсетте. Преди това сигурно се е отбила в сервиза, защото резервоарът на колата и беше пълен. Беше платила всички сметки и дори ми бе запазила час при д-р Джоузеф, нашия зъболекар. До последния си миг инстинктивно се е стремяла към ред и порядък. Винаги се е гордеела, че успява да удържа собствената си лудост най-малко на една педя разстояние от себе си и да я прави невидима за останалите; но когато повече не можеше да заглуши тътена на вътрешните гласове, злото в тях, макар и минорно, успя да проправи пътя на хаоса у нея и психическият срив, подобно на насмолен брезент, легна върху онази част от ума й, където някога бе имало светлина. След като дълго бе пребивавала в психиатрични болници, след като в опитите си за подобрение бе пробвала всевъзможни лекарства и най-съвестно бе спазвала свещените ритуали на терапевти от всякакви теоретични школи, в крайна сметка тя се оказа напълно беззащитна, когато черната музика на подсъзнанието и засвири своята сетна елегия, обявявайки края на земните и дни.
Върху перилата, в това всички очевидци бяха единодушни, Шайла залитнала и хвърлила поглед в далечината, там, където корабните маршрути се пресичаха край форт Съмтър, опитвайки се спокойно и делово да извърши това последно деяние в своя живот. Красотата й винаги е била най-смущаващото нещо в нея и когато морският бриз разрошил косата й и я опънал назад като развято знаме, хората се зачудили какво ли може да накара една толкова хубава жена да посегне на живота си. Но Шайла се бе уморила от собственото си несъвършенство и преходност и единственото нещо, което искаше, бе да свие знамената на своето бъдеще. Три дни преди това тя бе изчезнала от нашия дом в Ансънбъро и чак по-късно открих, че се е настанила в хотел „Милс-Хайат“, за да сложи нещата си в ред. След като уредила предварително всевъзможни срещи и други задължения и написала един куп писма и бележки, с помощта на които хармонията на нашето домакинство щеше да продължи да съществува ненакърнена още дълго време, тя белязала огледалото в хотелската си стая с един огромен окончателен знак „X“, изписан с алено червило, платила в брой, пофлиртувала с пиколото и дала огромен бакшиш на момчето, което й докарало колата. На всички в хотела направило впечатление, че по време на престоя си била в повишено настроение и прекрасно разположение на духа.
Когато възстановила равновесието си върху перилата на моста, един мъж се приближил към нея изотзад, един мъж, който идвал от Флорида, замаян от слънце, плодове и красотата на „Дисни Уърлд“, и й прошепнал тихо, за да не изплаши красивата непозната върху моста: „Добре ли си, скъпа?“
Тя бавно обърнала лице към него. А после, докато сълзите се стичали по бузите й, отстъпила назад и тази единствена стъпка завинаги промени живота на нейното семейство. Смъртта й не изненада онези, които я обичаха, но и никой от нас не успя да се съвземе след този удар. Шайла беше най-нетипичният случай на самоубийца: никой не я обвини за самото деяние; едва почувствали липсата й, всички й простиха и всички до един тъгуваха дълго и неутешимо по нея.
Цели три дни останах в компанията на мрачните доброволци, които се заловиха да открият тялото на Шайла. Претърсихме пристанището надлъж и шир, а зъбите на браната разчертаха тинестото дъно и дебелата кална утайка под моста, който свързваше Маунт Плезант и остров Съливан, с гротескните знаци на една странна азбука за слепци. Две момчета, излезли да ловят раци, бяха забелязали трупа да се носи към тях сред тръстиките на плиткото мочурище.
