— Мъжът от яхт-клуба ни видя, че излизаме с моторницата — казах. — Нали напълнихме шест тенекии с гориво.
— Ако бяхме казали на родителите си, нямаше да ни пуснат — рече Кейпърс.
— Нашите ще умрат от шубе, ако знаят, че съм в открито море — казах.
— И от страх баща ти може да се пропие — надвика Кейпърс шума от мотора.
Престорих се, че не съм го чул, и погледнах натам, където би трябвало да се намира сушата.
— Аз пък, каквото и да направя, си оставам лигльо в очите на баща ми. Може да пришпоря колата чак до Спартънбърг и всички момичета в колежа „Конвърс“ да забременеят от мен, той пак ще каже, че съм педераст.
Точно преди гълфстрийма попаднахме на огромна площ от саргасови водорасли — пасбищата на Северния Атлантик. Образуваха нещо като плаващ архипелаг от кафява морска растителност, в който имаше повече хлорофил, отколкото в целия Канзас. И това беше първият знак, че наближаваме самия гълфстрийм. В часовете по природознание учителят ни Уолтър Нан ни бе нарисувал това морско течение, което започваше от Мексиканския залив и продължаваше на север по крайбрежието на Флорида. Мистър Нан беше един от онези сериозни и вечно вглъбени учени, дето смятаха, че природата е самото доказателство за размаха и математическия гений на Бога. Разказваше ни как Земята се върти около оста си, Луната притегля водите със своите невидими ръце, а гълфстриймът се движи като подмолен топъл Нил, прекосявайки самото сърце на Атлантическия океан, като по този начин предпазва Англия да не се превърне в сковано от ледове кралство. Гълфстриймът носи топлата сърдечност на Юга към студените, негостоприемни страни на Европа, той е като любовно писмо, изпратено от южните талази, за да стопи ледените блокове по плавателните маршрути край Гренландия.
Когато навлязохме в самия Гълфстрийм, водата се промени — доби синия блясък на скъпоценен камък, сякаш извираше от сърцето на вълшебна скала. Водата беше бистра и се движеше бързо като планински поток. Като момчета от крайбрежните мочурища, ние винаги се изпълвахме със съмнение при вида на чиста течаща вода. Щом нашата моторница нагази във водите на течението, цветът на водата се промени от тъмно към светлосиньо. Кейпърс отиде да погледне дълбокомера — хиляда фута! Като ни каза, всички подсвирнахме от учудване.
— Човек може да се удави и в три фута вода толкова лесно, колкото и в хиляда — обади се Джордан, който се опита да ни извади от изумлението. Всички се изредихме да погледнем дълбокомера и всички го почукахме с пръст, за да се уверим, че работи.
— Да де, ама в три фута има повече шанс да те намерят, отколкото в хиляда — рече Майк. — Какви ли риби живеят толкова надълбоко?
— Всякакви — отвърна Джордан. — Като вървиш на север по течението, можеш да попаднеш на някой наистина тлъст задник.
— Значи може да срещнем китове — зарадвах се аз.
— Трябваше да вземем една радиостанция — пак се затюхка Джордан.
— Радиостанциите са за мамините синчета — отново го подразни Кейпърс и се изсмя.
Поех кормилото и обърнах носа на моторницата право на север. Половинката на луната почиваше на западното небе — блед воден знак, останал от изминалата нощ. Стори ми се, че видях птици да прелитат ниско над водата, но след миг осъзнах, че това са всъщност летящи риби. Главите им приличаха на кучешки, но имаха криле като на ехидни ангели. Въпреки че не знаех нищо за тях, реших, че щом са се разхвърчали, значи нещо голямо и опасно, което се намира под водата, ги преследва.
— По дяволите! — изруга Майк. — Дай да си наловим риба за стръв. Не вярвам, че големите рибоци ще се хванат на блесна.
— Това е добра идея — казах и обърнах лодката по посока към брега. След малко нагазихме в саргасови водорасли, които се простираха докъдето стигаше погледът и изглеждаха обещаващо убежище за нашата плячка. Пуснахме котва, хвърлихме въдиците надълбоко, като използвахме за стръв парченца от барбун и скариди. Носейки се сред този напълно притихнал океан, ние се чувствахме като хванати в капана на безвремието. Градините от саргасови водорасли бъкаха от риба. Само за двайсетина минути Кейпърс хвана една малка делфинова риба, докато Майк и Джордан наловиха от по-обикновения барбун. Шепнехме от страх да не нарушим просналата се навред тишина. Договорихме се кой на каква дълбочина ще пуска въдицата и от коя страна на лодката, когато се върнем на дълбокото. Проверихме си отново такъмите и тръгнахме обратно. Обявих на висок глас, когато нагазихме в гълфстрийма, и продължих да съобщавам всяка нова стойност на дълбочината, колкото по-навътре влизахме.
— Разполагаме с предостатъчно влакно — обърна се Майк към Кейпърс, който винаги носеше по-скъпи такъми от нашите. Кутията му беше пълна с кукички и блесни, които никога не бе използвал, но Кейпърс си беше такъв — нафукан и ужасно амбициозен риболовец. Съдеше за успеха единствено по големината и бройката. Тъй като това беше първото му плаване до гълфстрийма, много държеше да се върне триумфално с огромна риба и в това отношение никой не можеше да го разубеди.
