— А става дума за оцеляване. Джордан знае повече от теб, защото баща му го е научил — обясних. — Как иначе ще издържим насред океана?
— Нашият най-голям враг е ей там — каза Джордан и посочи на изток. — Ако останем в лодката прекалено дълго, слънцето ще ни убие.
— Но затова пък ще добием страхотен тен.
— Не е време за шеги — сряза го Майк. — Положението е сериозно.
— Хайде, Джордан — казах, — трябва да ни измъкнеш оттук. Щом искаш, ще те слушаме, кажи какво да правим.
— Хайде, Джордан — подкани го и Майк.
— Вие двамата с Кейпърс ще се скатаете под планшира на сянка. Ще свалите всички дрехи от тялото си. А ние с Джак ще се покрием колкото може по-плътно. В хладилната камера ни е останал малко лед. Ще го разпределим на порции, но през нощта. С Джак цял ден ще ловим риба. Не се движете. Пазете силите си.
— Сигурно ще ни намерят още днес — каза Кейпърс.
— Може би. Но ще действаме така, сякаш никога няма да ни намерят — разпореди се Джордан.
— Опитваш се да ни изплашиш — каза Кейпърс.
— Престани! Той единствен се опитва да ни спаси — казах аз.
— Защо, Джордан? Защо искаш да ни изплашиш до смърт? — изхленчи Майк.
— Защото никой не знае къде се намираме — отвърна му Джордан. — Никой не знае къде да ни търси. Нямаме радиостанция, нямаме сигнални ракети, нито сме оборудвани за подобно бедствие. Вода имаме за не повече от два-три дни. Ако след това не завали, ще умрем от жажда до пет дни, най-много седмица.
— Каква мила картинка — рекох.
— Значи ще умра само защото Кейпърс Мидълтън е тъп задник — каза Майк и поклати глава.
— Няма доказателство, че аз съм хвърлил този харпун — рече Кейпърс и тримата го зяпнахме като ударени с мокър парцал. — Нищо чудно вие тримата да сте измислили тази история, докато съм бил в безсъзнание.
— Доказателството, скъпи Кейпърс — отвърнах му аз, — е, че се намираме неизвестно къде, насред океана, без мотор, в разнебитена лодка и дотук не ни е довлякла някаква русалка или морска писия, а чудовищно голяма крилата манта.
— Като види какво сме направили с моторницата му, старият ще ме убие — изплака Кейпърс.
— Сме направили, така ли, нещастнико? — изрепчи му се Майк. — Не виждам никакво място за първо лице множествено число в този разговор. Ти не поиска разрешение от никого, преди да боднеш крилатата манта с харпуна си. Ей така, остави се на чувствата си. Това беше абсолютно своеволие, Кейпърс.
— Нали излязохме да ловим риба — обади се нагло Кейпърс. — И аз се опитах да хвана една. Никой не може да ме обвинява за това.
— Но рибата беше колкото небостъргач — казах. — Това поне можеше да видиш.
Джордан въведе строга дисциплина и ние я спазвахме безпрекословно. Подчинявахме се на всяка негова заповед, без дума да обелим. За момче, свикнало да живее в самота, той се справяше много добре с живота по часовник и с натрапената компания, а освен това и командването му идваше отръки. Носехме се по океана, а дните отминаваха — тихи и тягостни. На втората вечер в открито море Джордан ни заповяда всички да скочим във водата, за да се измием и да си изперем дрехите.
— Джак, ти влез пръв. Ние с Кейпърс ще спуснем Майк. Майк, трябва да изплакнеш раната си със солена вода. Трябва да измием всичките си порязвания и наранявания. Но един винаги трябва да стои в лодката, докато другите са във водата. Освен това не се отдалечавайте. Навъртайте се наблизо. Винаги наблизо.
Скочих във водата. Океанът беше прохладен, дълбок и страшен. Разцепената вежда се разлюти от солта и аз едва се сдържах да не извикам от болка. Кейпърс и Джордан започнаха внимателно да спускат Майк. Гледаха да не ударят контузената му ръка. Аз го поех отдолу и лекичко го потопих. Майк наистина не изглеждаше добре. Тенът на лицето му бе станал бледопепеляв. Звук не издаде, когато солта защипа раната му, дори позволи на Джордан да му масажира ръката. Изохкваше тихо при всяко докосване, но имаше пълно доверие на Джордан, защото дори и съвсем гол насред Атлантика, той създаваше впечатление за човек, който знае какво върши.
— Недейте да пиете от солената вода — каза Джордан, — независимо колко сте жадни. Солта ще ви дехидратира. Тя поглъща три пъти повече урина, за да се изхвърли от тялото.
— Кой си ти? — обади се Кейпърс от лодката. — Чичо доктор?
Нощем разговаряхме, ловяхме риба и сушахме дрехите си на лекия вятър. Всеки си гледаше поверените му задължения. С помощта на изкуствена и естествена стръв и всички такъми, които бяха оцелели след нападението на гигантската манта, запретнахме ръкави да наловим колкото е възможно повече риба с пълното съзнание, че от нея зависи животът ни. Джордан провери нивото на водата в хладилната камера и ни съобщи, че имаме само за още един ден, а облаци не се виждаха.
