Четвъртата книга от поредицата "Скръбните мистерии на брат Ателстан" ни отвежда в средновековна Англия, която сякаш наистина е преследвана от Божия гняв"Злочесто е кралството, в което кралят е дете."Под сянката на това мрачно предсказание управлява Англия в края на XIV век регентът Джон Гонт. Французите нападат пристанищата, бедност и болести будят недоволство и размирици, селяните готвят бунт под ръководството на непознат никому предводител, известен само с прозвището си Ira Dei, "Божият гняв".Гонт се опитва да спечели на своя страна мощните търговски гилдии, но поредица необясними убийства стават причина плановете му да бъдат погълнати от хаоса. Безчинствата на вездесъщия Ira Dei не спират, на всичкото отгоре някой краде главите на екзекутираните престъпници, изложени за назидание на Лондонския мост. В отчаянието си регентът се обръща към сър Джон Кранстън, закръгления коронер на града, с надеждата той да изправи убиеца пред правосъдието и да възстанови изчезналото злато на видните лондонски търговци.Разбира се, сър Джон от своя страна се обръща към брат Ателстан, доминиканския монах, който служи като свещеник в бедняшка църква. Лондон ври и кипи от интриги и предчувствия за предстоящия бунт, двамата приятели започват да губят представа кой им е приятел и кой - враг. Заплахите за тях идват и от най-високо място, и от безлики сенки, изплували от престъпния свят на средновековен Лондон. Ателстан и сър Джон неведнъж излагат живота си на опасност, докато успеят да свалят маската на коварния убиец.
На дъщеря ми Александра
Мъжът, който чакаше в ъгъла на запустялото гробище между Пуър Джуъри и Сайбет Лейн подскочи, когато една сова изкряска на стария тис над него и разпери призрачни криле, за да полети като ангел на мрака над отъпканата трева и храсталаците. Наблюдателят видя как птицата се спуска върху пищящата си жертва, а после се издига с лекота, като облак дим на фона на звездното небе. Мъжът потръпна и изруга. Помнеше историите от детството си за Променящите се — магьосници, създания на мрака, които променяха формата си и бродеха из такива самотни, пусти места. Нощта беше топла, но го побиха тръпки. Времената бяха смутни. През деня се беше смял на слуховете: на историите за котва и въже, които се спуснали от облак и се забили в могила край Тилбъри, как кралят на пигмеите, с огромна глава и свирепо лице, бил видян да язди козел през гората, а дяволи, дребни като съсели, се кикотели и скачали като риби в мрежа в тревата около бесилката в Тайбърн. Подобни истории бяха огледало на времената и повтаряха пророческите думи: „Злочесто е кралството, в което кралят е дете!“
Пророчество, което сега се сбъдваше в Англия: златокосият Ричард беше още дете, а държавните дела бяха в алчните ръце на чичо му, регентът Джон Гонт, херцог Ланкастър, който като че ли не беше в състояние да изцери раните на кралството. Френски галери нападаха и ограбваха градовете по крайбрежието край Тясното море. На север шотландците се изсипваха през границата и вилнееха, отдавайки се на палежи и плячкосване, а в графствата около Лондон селяните, измъчени от данъци и приковани към земята, горчиво протестираха срещу земевладелците и готвеха кървав бунт.
Но Гонт беше хлъзгав като риба: тъй като непокорната Камара на общините в парламента не му позволяваше да увеличи данъците, сега беше направил чудо, обединявайки враждуващите лондонски гилдии, за да взема пари от богатите граждани и търговци. На това трябваше да се сложи край. На наблюдателя в сенките му се искаше да има по-лесен начин. Той прехапа устни. Гонт трябваше да бъде унищожен, налагаше се. Когато започнеше въстанието, в кралството щеше да бъде наложен нов ред и Голямата общност, както се наричаха селските водачи, щеше да реши кой да живее и кой да умре, кой да управлява и кой да търгува. По-благоразумните градски управници вече се опитваха да се сприятелят с тези хора.
— Тук съм.
Мъжът подскочи. Причуваше ли му се?
— Тук съм — повтори ниският гърлен глас.
— Къде?
— Обкръжен си. Не мърдай. Не бягай. Само чуй какво ще ти кажа.
— Как се казваш? — попита мъжът, опитвайки се да овладее препускането на сърцето си и паниката, която смразяваше вътрешностите му.
— Аз съм
— Аз съм Гневът Божи. И Божият гняв ще се изсипе върху онези, които жънат там, където не са сели, които печелят оттам, откъдето нямат право и които мачкат бедните земеделци, сякаш са червеи.
— Какво искаш?
— Да обновя всичко. Да въведа това кралство в ерата на невинността, защото:
Мъжът кимна. Беше чувал това нескопосано стихче, припявано като химн от селяните, които искаха да отидат в Лондон, да изпепелят града, да хванат чичото на краля, да му отсекат главата и да понесат начело на шествие същата тази глава, набита на кол.
— С нас ли си? — попита гласът.
— Разбира се — изломоти мъжът.
— Напредват ли плановете на регента?
— Пиршеството е утре вечер.
— Тогава трябва да действаш. Направи това, което искаме, и ще те смятаме за наш приятел.
— Имам план — отвърна мъжът. — Слушайте…
— Мълчи! — отвърна грубо гласът. — Ако искаш да бъдеш един от нас, попречи на амбициите на Гонт. Не ни засяга как ще го направиш, но все пак ще те наблюдаваме. Сбогом.
Мъжът се взря в мрака. Чу изпращяване на клонче, глас на сова, но когато извика, думите му отекнаха кухо в тишината.
На една миля на юг оттам, по черните, вонящи води на Темза, друга фигура с качулка на главата вкара малката си лодка между водорезите на Лондонския мост. Мъжът върза внимателно въжето за ръждясалата халка и започна да се изкачва по дървените греди към окървавената решетка и коловете с отрязани глави, които се взираха невиждащо над реката. Изруга, после се усмихна.
— Ама каква нощ съм избрал — прошепна си той.
