Мъжът с тъмните очила приближи синкавия пламък до края на цигарата. Всмукна дълбоко, издиша и пред лицето му се появи сив призрачен облак. Той обгърна улицата с поглед и се наслади на кротката безметежност на това райско кътче.
Грееше слънце, храстите багреха в зелено китните градини, кокетни дървени къщи надничаха към улицата, лек утринен бриз шумолеше в листата. Свежият въздух беше изпълнен с аромат и мелодия — напоен с приятното ухание на глициниите и огласян от неспирното свирене на цикадите в ниската трева и нежните трели на едно колибри. Безгрижен смях допълваше мелодичния природен концерт — русокосо момченце надаваше радостни възгласи и подскачаше по тротоара, уловило връвта на шарено хвърчило.
Пролет в Принстън.
Далечно бръмчене привлече вниманието на мъжа с тъмните очила. Той вдигна глава и отправи поглед към дъното на улицата. Три полицейски мотора изскочиха отдясно, начело на колона от коли, приближаващи с голяма скорост. Бръмченето се усили и прерасна в силно бумтене. Мъжът махна цигарата от устата си и я смачка в пепелника на парапета на прозореца.
— Идват — каза той, обръщайки глава назад.
— Да започвам ли да записвам? — попита другият мъж, с пръст върху копчето на апаратурата.
— Да.
Авангардът на колоната от автомобили спря театрално пред къщата от другата страна на улицата, бял дом на два етажа с портик в ренесансов стил. Униформени и цивилни заеха позиции и един едър мъж, явно бодигард, се приближи до вратата на черния кадилак, паркиран пред входа. Възрастен белокос мъж с високо оголяло чело излезе от кадилака, подръпвайки тъмния си костюм.
— Вече виждам Бен Гурион — каза мъжът с тъмните очила, заел позиция на прозореца на отсрещната къща.
— А нашият приятел? Появи ли се вече? — попита другият мъж с явно съжаление, че не може да наблюдава сцената.
Човекът с тъмните очила отклони погледа си от кадилака и се вгледа в къщата. Познатият образ на възрастния мъж, леко прегърбен, със сресани назад бели коси и гъст посивял мустак, се появи на вратата и слезе усмихнат по стълбите.
— Да, ето го и него.
Гласовете на двамата мъже, срещнали се на стълбите в градината, се разнесоха от високоговорителите.
—
— Шалом, професоре.
— Добре дошли в скромния ми дом. За мен е удоволствие да посрещна прославения Давид Бен Гурион.
Държавникът се разсмя.
— Сигурно се шегувате. Удоволствието е изцяло мое. Не всеки може да посети великия Алберт Айнщайн, нали?
Мъжът с тъмните очила погледна към другаря си.
— Записваш ли?
Другият погледна индикатора на апаратурата.
— Да. Не се безпокой.
Айнщайн и Бен Гурион позираха пред репортерите на фона на завесата в лилаво и зелено, спусната от плъзналата по терасата глициния. Ученият предложи с жест да останат навън, за да се порадват на прекрасния пролетен ден, и поведе госта си към дървените столове, поставени сред свежата морава. Двамата се настаниха, обкръжени от фотографите и операторите с камери, които не пропуснаха да запечатат момента. След няколко минути един човек от охраната разпери ръце и подкани представителите на пресата да напуснат. Двамата мъже останаха сами, потънали в разговор на припек в градината.
Магнетофонът в къщата отсреща продължаваше да улавя и записва гласовете.
— Добре ли протича пътуването ви, господин премиер?
— Да, слава Богу, успях да получа известна поддръжка и доста дарения. Сега смятам да посетя Филаделфия и се надявам да събера още пари. Но парите никога не стигат, нали? Нашата млада страна е обградена от неприятели и се нуждае от всеотдайна подкрепа.
— Израел е само на три години, господин премиер. Естествено е да има трудности.
— Но трябват средства, за да ги преодолеем, професоре. Само добра воля не стига.
Трима мъже в тъмни костюми нахлуха в къщата отсреща, насочили пистолети към подозрителните лица, наблюдаващи срещата.
—
Мъжът с тъмните очила и другият до магнетофона вдигнаха ръце без видима тревога. Агентите на ФБР се приближиха с насочени пистолети, напрегнати и заплашителни.
— Легнете на пода!
— Това не е необходимо — отвърна невъзмутимо този с тъмните очила.
— На пода, казах! — извика онзи от ФБР. — Няма да повтарям!
— Спокойно, момчета — настоя мъжът с тъмните очила. — Ние сме от ЦРУ.
Човекът от ФБР свъси вежди.
— Можете ли да го докажете?
— Разбира се. Ако ми позволите да извадя картата от джоба си.
— Извадете я. Но бавно. Никакви резки движения.
Мъжът с тъмните очила смъкна предпазливо дясната си ръка, бръкна в джоба на сакото си и извади картонче, което показа на човека от ФБР. Картончето с кръглия печат на Централното разузнавателно управление идентифицираше мъжа с тъмните очила като Франк Белами, оперативен работник от първи отдел. Агентът от ФБР направи знак на другите да свалят оръжието и огледа преценяващо помещението.
— Какво прави тук УСС2?
— Вече не сме УСС. Сега сме ЦРУ.
— Okay. Какво прави тук ЦРУ?
— Това не е ваша работа.
