— Извинявай, не предполагах, че телевизорът може да те събуди. Мислех си, че ако използвам слушалки…
Той посочи екрана.
— Какво е това?
— Ем Ти Ви. Дават само музикални програми. Тези са пънкари.
— Какви?
— Хей, казах, че съжалявам. Знам, че искаш и аз да спя, но разбери, моят дневен режим не е като твоят. Аз работя обикновено нощем. И затова сега съм абсолютно будна. Ако е осем сутринта, след като съм пила кафе с приятели…
— Колко е часът?
Тя погледна часовника.
— Пет и половина.
— Толкова късно? — В манастира по това време вече беше буден и готов за молитва. Той отхвърли одеалото и стъпи на пода. Дори в халата на Джина усещаше студ. Отиде в банята и пипна изпраните дрехи, които висяха на пръчката за хавлии. Бяха съвсем мокри.
— Имаш ли сешоар?
Тя се разсмя.
— Сега вече зная, че не си бил в манастир.
— За дрехите ми трябва.
Тя отново се засмя.
— По-добре се моли да се свият малко.
За закуска той поиска някакъв плод.
— Какъвто и да е — наведе се и за своя собствена изненада я целуна по бузата.
Тя също се изненада.
— Това пък какво беше?
— Казвам ти благодаря.
— Това е само половин благодаря.
Той не се съпротивлява, когато тя му върна целувката. Нито дълга, нито чувствена, но интимна. По устните.
В един друг живот, ноздрите му щяха да се изпълнят със сладостта й. И отново си помисли за Арлийн. Но този друг живот бе забранен за него. Заради греховете му.
В девет и половина сутринта Дру използва телефона в една дрогерия на две пресечки от сградата на Бостънската община. Въпреки дрипавите си и смачкани дрехи, беше чист и избръснат и не привличаше вниманието на околните.
— Добро утро. Енория „Светото причастие“ — се чу старчески глас в слушалката.
— Отец Хафър, моля.
— Ужасно съжалявам, но отец Хафър не е тук тази сутрин.
Дру посърна. На аерогарата и при Джина той няколко пъти звъня в енорията, но или никой не отговаряше или телефонният секретар обясняваше, че няма никой и предлагаше на този, който звъни, да остави името си и съобщение. За Дру това бе невъзможно. Той не можеше да остави съобщението, което носеше.
Господи! Мили Боже! Стискаше телефона и обмисляше какво да прави.
— Ало — неочаквано продължи гласът. — Там ли сте още?
— Да, тук съм. Знаете ли… Почакайте, почакайте. Вие казахте, че го няма тази сутрин. Значи ли това, че го очаквате да дойде следобед?
— Трудно мога да ви кажа. Вероятно. Но може и да не е в състояние след манипулациите.
— Какви манипулации? — Дру стисна телефона още по-силно.
— Ако ви е необходим свещеник, аз мога да ви помогна. Или някой от другите свещеници. Спешно ли е? Гласът ви звучи доста тревожно.
— Търся го по личен въпрос. Трябва непременно да говоря с отец Хафър. Но не ви разбрах, какви манипулации?
— Съжалявам. Нямам право да обсъждам това. Но щом го познавате, вероятно той ще ви каже. Защо не оставите името и телефона си?
— Ще се обадя пак.
Дру затвори и излезе от кабината. Опита се да потисне объркването си и погледна часовника си. После мина покрай лавиците и щандовете и излезе на шумната улица.
Днес следобед? А може би и днес няма да стане? Все някой трябваше да научи за всичко, което се случи. При Джина прегледа вчерашния вестник „Бостън Глоуб“. Нямаше и дума за случката в манастира. Или властите пазеха цялата история в тайна, или телата все още не бяха открити. Трудно беше да се повярва, че подобна история може да остане скрита. Докато вървеше през шумната тълпа, пред очите му бяха подпухналите тела в килиите. Мъртви. Всички мъртви.
Отново си помисли за полицията. Може би просто трябваше да се обади. Но те нямаше да му повярват. Ще поискат да се легитимира, да се срещнат с него, а той не бе готов за това. Поне докато не гарантира сигурността си. Ако все пак успееше някак си да ги убеди, че не е луд, щяха да се свържат с властите във Върмонт и някой щеше да провери в манастира. Когато откриеха телата, скоро щеше да стане ясно, че един монах е изчезнал. Бостънската полиция веднага щеше да направи връзка между този факт и човека, който се е обадил по телефона. Кой друг би могъл да знае за телата, освен някой, останал случайно жив, или този, който ги е убил! В най-лошия случай полицията щеше да го заподозре в съучастие. В най-добрия, дори и да му повярват, че е невинен, щяха без да искат да стеснят кръга на търсене на убийците и да им помогнат. А дори не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако полицията надникнеше в миналото му. Първо щеше да се озадачи, а сетне да застане нащрек от неясните и забулени данни и истории. Щеше да бъде истинска катастрофа, ако въпросите им тръгнеха в тази посока.
Не. Пътят, който избра първоначално, си оставаше най-добрият, най-безопасният. Отец Хафър ще бъде неговият спасител.
