Мислеше за това, докато лежеше на задната седалка, като се преструваше, че се събужда бавно. След малко се изправи, разтърка очи с ръка и погледна навън в блестящата слънчева сутрин към красиво обагрените в есенни цветове кленове по хълмовете край пътя. Изведнъж осъзна, че дори и да не е бил упоен, ефектът бе същият. Не знаеше къде се намира.
— Напуснахме ли главното шосе?
— Преди малко. Как спа?
— Като бебе.
Дру видя усмивката на Хал.
Пътят бе с две ленти, а от двете му страни се издигаха планини. Не се виждаха други коли или сгради. Часовникът на таблото показваше 10:30.
— Още ли сме в Масачузетс?
— Да.
— В коя част?
— Западната.
— Но къде по-точно?
— Сложно е за обяснение. Ще ми трябва много време.
— Но ти каза, че сме пристигнали.
— Малко по-нататък е. Исках да ти дам време да се разсъниш.
Недоволен, Дру огледа местността, като все още се питаше къде са. Навлязоха в дълбока гориста долина и свиха по друг път. Четвърт миля по-нататък стигнаха до висока каменна ограда и преминаха през отворена желязна врата. Отпред, на покрива на масивна сграда, той видя голям бял кръст, осветен от слънцето. Около нея бяха пръснати по-малки постройки. Празното пространство пред сградата бе внушително. Тревата изглеждаше прясно окосена, макар и вече пожълтяла през октомври. Храсти ограждаха градината, в която вече нямаше цветя. Когато дойдоха по-близо, Дру видя и игрище за баскетбол.
— Какво е това място? — Привидното му спокойствие не можеше да го убеди, че мястото е безопасно. Чудеше се дали не е санаториум.
— Много неща. Беше семинария. Но кандидатите за свещеници не чакат на опашка през последните години. Тогава Църквата реши, че празните стаи трябва да бъдат използвани. Сградата вдясно е пансион. Един уикенд през месеца различни католически мъжки организации идват тук за уединение.
Дру кимна, удовлетворен от отговора. Църквата смяташе, че е необходимо вярващите от време на време да се оттеглят от светските грижи. Така че енориашите имаха възможност при минимална такса за четиридесет и осем часа, обикновено от петък до неделя вечер, да отидат в някой дом за уединение, обикновено семинария, където да се потопят в католическите ритуали. Изнасяха им и лекции за догмата и мистицизма. Извън групите за дискусии разговорите не бяха позволени. Изобилна религиозна литература бе на разположение във всяка стая, в помощ при самовглъбяването.
— Но това е само веднъж в месеца — каза Хал. — Сградата вляво се използва по-често. Тя е нещо като почивен дом. При епископа ви видях да говорите с отец Хафър. Предполагам, че знаете — той е психиатър. Не бих искал да имам работата му за нищо на света. Той съветва свещениците, които не могат да понесат тежестта на обетите си.
— Е, понякога човек се поддава на слабостта си.
— Не знам. Тъжно е. Ще се изненадаш колко много такива хора съм докарал дотук. Чувал съм, че има три или четири подобни места като това в страната. Но съм виждал само това. Спят ей в онази сграда, вляво от семинарията. Нямат никакви задължения, освен да казват ежедневните си молитви. През другото време ги лекува местният персонал.
— По колко време стоят тук?
— Месец или два. Повечето. Докато се оправят или осъзнаят, че дори светците не работят двадесет и четири часа в денонощието. Но някои от тях… например доведох един стар пастор преди четири години, а той все още се кълне, че Дева Мария му се явява всяка нощ.
Спряха пред голямата сграда в средата, тази с кръста на покрива. Слънцето светеше под такъв ъгъл, че сянката на кръста падаше точно върху колата. Дру излезе навън и тогава усети, че въпреки ясното небе, въздухът беше резлив. Огледа сградата. Тухлите изглеждаха избелели, а бетонните стъпала бяха напукани.
— Мястото изглежда пусто.
Хал сви рамене.
— Сега е почти единадесет. Семинаристите сигурно са на занятия.
Сякаш по поръчка, откъм дълбочината на сградата се дочуха гласовете на младежи. „Господ е милостив. Исус е милостив. Слава на Господа…“
— Упражняват литургия — каза Хал.
— Учебни часове в неделя? — поклати Дру глава. — Едва ли. Освен това времето за литургия отдавна е минало. Не, нещо не е наред.
Той тръгна по напуканите стъпала.
Хал го спря.
— Така е, но тази неделя е специална. Литургията бе отложена за по-късно.
Изненадан, Дру се обърна към него.
— Посъветваха ни да стоим далеч от семинаристите. Епископът казал на управителя за теб. Напълно разбираемо е, че не бива да привличаш внимание. Ще спиш ето там — той посочи с ръка сградата вдясно. — Където настаняват уединяващите се.
Дру се почувства неловко.
— А какво ще стане, ако те ме видят?
— Тази седмица няма групи за уединение. Ще имаме на разположение цялата сграда.
Колко ли знаеше Хал за него? Защо имаше чувството, че е срещал този тип и преди? Начинът, по който стои. Начинът, по който поглежда в задното огледало на колата.
„Виждал съм го в някаква друга ситуация преди.“
— Ще бъде приятно и спокойно. Ще си починеш — каза Хал.
Слаб вятър погали лицето на Дру. Той слезе от стълбите и тръгна с Хал през поляната към сградата вдясно. Нещо продължаваше да го тревожи.
