Премина през някакви паяжини. Почувства ги по лицето си. Някъде падаше вода. Усети зловоние и мирис на плесен. Зад него стъпките приближаваха. Стъпи в локва, измокри обувките и панталоните си. А далеч в тунела чу отново гласове. Групата, която бе влязла в параклиса, сега бе в тунела. Трябваше да побърза. Чу как мъжът зад него също нагази във водата. Гласовете ставаха все по-силни. Като се обърна, удари главата си в една тръба, която минаваше от едната стена към другата. Залитна, причерня му пред очите. Почувства влага в косата си и опипа мястото. После приближи пръсти до устата си. Беше пот, а не кръв. Продължи напред.
За какво ли се използваше тунелът? И къде ли водеше? Спря, като пазеше главата си от другите тръби. Реши, че е тунел по поддръжката. Сигурно оттук минаваха водоснабдителната и отоплителната система. И лесно можеха да се поддържат. Тогава тунелът би трябвало да извежда до семинарията. Като определи накъде ще върви, Дру се почувства по-добре. Но нещо се беше променило. Звуците зад него не се чуваха.
Защо?
Пред себе си напипа стена. Сбърка! Тунелът нямаше изход! Беше капан! И сега преследвачът му го очаква да се върне назад.
Дру стисна маузера, обърна се и тръгна обратно. Вървеше плътно до лявата стена. Препъна се в голямо парче отчупен бетон на пода и усети, че звукът от собствените му стъпки се промени. Спря. После направи няколко крачки и звукът отново стана същият както преди. Опита още веднъж, като се върна три стъпки назад. Отново чу глухо прокънтяване.
Най-сетне разбра. Наведе се към стената срещу себе си и както очакваше, ръката му попадна в празно пространство. Опипа с крак — същото. Малко по-високо бетонът започваше отново. Стълба! Той се заизкачва.
Стълбата направи завой. Той напипа дървена врата, натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не помръдна. За миг се смути, но реши да опита да я бутне, вместо да я дърпа и въздъхна, когато тя се отвори. Дру я допря до стената, за да провери дали някой не се крие зад нея. После се взря в неясния коридор. Тунелът наистина го бе довел до семинарията.
Не видя никой и тръгна. Достигна голяма стая — канапета, столове, маси, телевизор. През прозорците светеше луната. Поляната пред сградата се виждаше съвсем ясно. Зад нея трябваше да има гора и планини. Сигурността беше там.
Трябваше да напусне това място преди някой семинарист да го открие или преследвачът му да го настигне. Прекоси стаята и видя отляво врата, която водеше навън. Но когато тръгна натам, чу шумолене на дрехи зад себе си. Хвана се за маузера и замръзна.
— О, Исусе, благодаря ти!
Косата на Дру настръхна.
— Сигурен бях, че ще дойдеш — гласът беше старчески, глух и дрезгав. — Избави ме. Знаеш колко много страдам. — Гласът започна да хленчи. — Те не вярват, че твоята майка всяка нощ ми се явява!
От тъмния ъгъл се появи сянка. Беше стар, прегърбен мъж. Косата и брадата му бяха бели. Носеше бял халат.
Стомахът на Дру се сви. Старецът държеше тояга. Беше бос. Очите му блестяха безумно.
Старецът коленичи, събра ръцете си и го загледа с възторг.
— Благодаря ти, Исусе. Ще ги накараме да ни повярват. Ти ще им кажеш, че аз не лъжа за благословената ти майка. Толкова дълго те чаках да дойдеш!
Дру се дръпна с ужас. Старецът изхърка и Дру си помисли, че може да получи сърдечен удар.
— Не, моля ви!
Старецът повиши глас и започна да пее:
„Свети боже, славим името ти! Господи всемогъщи, ние ти се кланяме и те бого-тво-рим“.
Дру стигна до вратата и излезе. В полумрака се чу някакъв мъжки глас:
— Отче Лауренс, отново ли излязохте от стаята си. Знаете, че не бива да пеете нощем. Ще събудите…
— Чудо! — викаше старецът. — Чудо! — И отново започна да пее: „Безкрайна, огром-на-а-а е твоята власт!“
