Миналата нощ отец Хафър говорил с някого по телефона. Казал на другите свещеници, че трябва да излезе. Прекосил улицата пред църквата и там го ударила кола. На тротоара. Силата на удара го хвърлила чак до вратата на църквата.
„Той не се е мъчил…“
„Как можете да знаете“.
„Нямаше много кръв. Шофьорът не спрял. Трябва да е бил пиян. Така да загуби управление! Да излезе от платното! Полицията все още не го е открила, но когато го намерят… Законът не е достатъчно строг. Бедният човек, толкова малко време му оставаше и така глупаво да го загуби заради една пияна, безотговорна свиня!“
Дру стисна още по-силно юмруци.
Дру усети малкото вързопче в джоба си. Пластмасовото пликче. Телцето на Малкия Стюарт. Сети се за мъртвите монаси. Някой трябваше да плати за всичко, което стана през тези ужасни дни.
— Свържете ме с епископа! — Гласът на Дру бе висок, груб. Стоеше в кабината и гледаше към мотоциклета в уличката, а после и към туристите на поляната.
— Ужасно съжалявам…
Дру разпозна гласа. Беше Пол.
— …но Негово Преосвещенство не е тук сега. Ако искате оставете името и телефонния си номер.
— Той ще говори с мен.
— А кой…
— Само му кажете — човекът с мишката.
— Добре. Той наистина иска да говори с вас.
Дру чу прищракване. Погледна часовника си и се обзаложи — петнадесет секунди. Но епископът дойде по-рано, на дванадесетата.
— Къде сте? Очаквах обаждането ви. Какво стана в…
— Семинарията ли? Смехория. Надявам се вие да ми кажете.
— Телефонът ми звъни по този повод от пет сутринта. Питах ви какво…
— Двама свещеници се опитаха да ме убият. Ето това се случи! Те убиха Хал. И още един, друг свещеник, се криеше в изповедалнята!
— Полудяхте ли?
Дру замръзна.
— Двама свещеници се опитали да ви убият? На кого ги говорите? И Хал бил мъртъв? Току-що получих бележка от него. Това, което искам да знам е, защо убихте онези семинаристи. Защо нахлухте в дома, изплашихте свещениците до смърт и откраднахте колата ми?
Дру почувства как сърцето му се превръща в парче лед.
— И още нещо — тези ваши фантазии.
— Какви фантазии?
— За манастира. Слава богу, че изпратих йезуитите да проверят. Ако кардиналът и аз бяхме известили полицията, щеше да бъде катастрофа. Нямаше никакви тела в манастира.
— Какво?
— Нямаше никакви убити монаси. Мястото е пусто. Не разбирам къде са отишли, но докато не науча повече, нямам намерение да излагам Църквата.
— Значи избрахте първия вариант. Скрито-покрито. И ме изоставяте сам.
— Нямам намерение да ви изоставям. Аз също имам няколко въпроса и искам отговорите им. Слушайте внимателно. Няма да е умно да дойдете в кабинета ми. Ще ви кажа къде.
— Оставете това.
— Не ми говорете така. Ще ми докладвате на адреса, който ви кажа.
— Не.
— Предупреждавам ви. Не усложнявайте сам ситуацията, в която сте. Вие сте дали обет. Вашият епископ ви нарежда!
— Нищо не ви дължа. Направих това, което вие искахте. Последствията бяха ужасни.
— Много съм разстроен от вашето отношение.
— Почакайте, докато си видите колата.
Дру тръшна слушалката.
Нетърпелив, той възседна мотоциклета. Гърдите още го боляха от удара в кормилото. Но го боляха още повече от скръб и гняв. Завъртя ръчката. Моторът изръмжа.
Но къде да отиде? Какво трябва да направи?
Църквата, вече беше ясно, не можеше да му бъде убежище. Някой някъде по веригата беше предател и не можеше да се разчита на нея. Епископът може би — не, той сигурно беше искрен, толкова, колкото объркан беше Дру.
Пол, секретарят на епископа? Но епископът му вярваше безрезервно.
Тогава кой? И което бе по-важно, защо?
И какъв бе оня славянски свещеник със странния червен камък на пръстена и четиридесет и пет калибровия пистолет, скрит в изповедалнята?
Добре. Дру прехапа устна. Към Църквата нямаше повече задължения. Само към Господ. И към себе си. Трябваше да спаси душата си.
Трябваше да забрави, че е бил в манастира. Трябваше да забрави, че се бе оттеглил от предишния си начин на живот. Да си представи, че все още е в играта. Какво би направил, ако не можеш да вярваш никому, ако се страхуваш от враг?
Отговорът беше ясен. Инстинктът му го подсказа. Помисли си с гордост, за което помоли Бог да му прости, че някога бе най-добрият. Все още беше. Шестте години не бяха притъпили уменията му.
Да. Той завъртя ръкохватките, моторът изръмжа. Но Дру не тръгна към Бостън. Не на изток, а на запад.
Към Ню Йорк. Към единствените хора, на които можеше да разчита. Към своята бивша любовница и своя бивш приятел. Арлийн и Джейк.
