— По-добре да влезем вътре.
— Разбирам — полицаят последва Дру вътре и затвори вратата. — Сигурен съм, че не сте чакали такива гости. Ще остана тук в хола.
— Но къде го намерихте?
— На гробището — отговори полицаят.
Чичото на Дру премигна изненадано.
— Дори не сме разбрали, че е излязъл.
Лелята на Дру докосна с трепереща ръка нощната си шапка.
— Сложих го да спи веднага след вечеря. Преди ние да си легнем проверих дали е заспал.
— Явно се е измъкнал след това. Велосипедът му е отзад в багажника на колата ми.
— Карал е десет мили? — чичо му се облегна на стената. — Нощем? И в този студ? Трябва да е съвсем…
— Уморен — довърши леля му и погледна мъжа си. — О, боже, ако съм предполагала, че… — тя потрепери и се втренчи в Дру. — Това ли правиш нощем? Затова ли си толкова уморен в училище?
— Този път успях да го накарам да проговори. Не каза много, но достатъчно, колкото да получа представа за някои неща. Разбирам, че е ходил там през нощта и… може би трябва сам той да ви каже. Хайде, Дру. Защо ходеше там с колелото? Нямам предвид това, че си бил при родителите си. И през деня можеш да го правиш. Защо точно нощем?
Дру гледаше ту към полицая, ту към леля си и чичо си. Наведе очи към пода.
— Хайде, Дру. Повтори това, което ми каза.
Леля му и чичо му го гледаха строго.
— Вандалите — продума Дру.
— Вандали ли? — учудено се спогледаха те.
Дру кимна.
— Пак си е глътнал езика — каза полицаят. — Затова аз ще ви доразкажа. Предишният път, когато го доведох, споменах за пубертетите, които вандалстват из гробищата.
— Спомням си — каза чичо му.
— Очевидно това го е впечатлило. Отначало не е знаел какво точно означава „вандали“ и е потърсил думата в речника. Не знам какво е прочел там, но много го е разстроило.
— Но това не обяснява защо се е измъквал нощем, за да ходи тайно на гробищата — каза леля му.
— Напротив, всичко си идва на мястото, ако се замислите малко. Той всъщност — Дру се въртеше неспокойно, а те го зяпаха — е пазел гробовете на родителите си.
Беше ясна и студена неделна сутрин. Няколко съседски деца играеха футбол, а Дру седеше сам на една люлка в най-отдалечения край на площадката.
Зад гърба му се появи някой, чиято сянка видя пред себе си. Обърна се. Отначало слънцето му попречи да види добре лицето на високия мъж с палто. Но очите му бързо се нагодиха към блясъка на слънцето и той се засмя възбудено.
— Чичо Рей!
Всъщност мъжът не му беше роднина, но Дру го наричаше така по стар навик.
— Чичо Рей!
Дру го прегърна през кръста, като се притисна в меката кафява материя на палтото му.
Мъжът се засмя, вдигна Дру и го завъртя около себе си.
— Радвам се да те видя, спортисте. Как се отнасят с теб?
Дру беше толкова доволен от срещата, че не обърна внимание на въпроса. Мъжът продължаваше да се смее. Дру също, като се опияняваше от въртенето.
Мъжът го пусна на земята и усмихвайки се, се наведе, за да го погледне в лицето.
— Изненадан ли си?
— И как още!
— В Бостън съм по работа и си казах: „Така и така съм тук, ще трябва да навестя моя приятел Дру.“
Чичо Рей игриво разроши косата му.
— Добре направих, а? Като те видях на тази люлка, ми се стори така унил.
Дру трябваше да признае, че беше точно така.
— Струваш ми се угрижен, а, спортисте?
— Има такова нещо.
— Няма ли да споделиш с мен?
Дру ровеше с маратонките си в пожълтялата трева.
— Дребна работа.
— Май подочух нещичко. Отбих се у вас. Леля ти ми каза къде ходиш в последно време — Рей спря за момент. — Каза ми и за проблемите ти в училище — той прехапа устни. — И други неща. Чувам, че и с братовчед си не се разбираш и се биете.
— Той не ме харесва.
— Сигурен ли си?
— Не може да се примири, че и аз живея тук. Все ми играе номера, крие ми домашните или ме обвинява в неща, които не съм извършил.
— Разбирам. И ти не му оставаш длъжен, нали?
— Ожули ми кокалчетата — захили се Дру, като показа дясната си ръка.
— Едно на едно сте. У тях видях насиненото му око.
Мъжът беше на години колкото бащата на Дру. Кой знае защо му хрумна, че сигурно е на тридесет и пет. Имаше руса коса, сресана прилежно, изразителни сини очи и дълго красиво лице, със силно подчертана челюст. Приятният мирис на одеколона му за след бръснене се хареса на Дру.
— Да, големи главоболия — каза Рей. — Въпросът е как да ти помогнем? Да се поразходим ли, спортисте?
Дру слушаше от хола разговора на възрастните в дневната с разтуптяно сърце. Говореха за него.
— Знаете, че бяхме много близки с баща му — казваше Рей. Мекият му глас се носеше из хола. — Познавах го от години. Заедно учихме в Йейл. Заедно карахме стаж в Държавния департамент. И двамата бяхме изпратени в Япония.
— Били сте на работа в посолството, когато родителите му бяха убити?
