Мъжът с ножа успя да махне палтото от лицето си. Дру бутна падащото тяло на простреляния към него. Извърна се към мъжа със спринцовката, измъкна я рязко от ръката му и я заби във врата му. Бликна фонтан кръв като от маркуч под налягане. Заби иглата докрай. По-изтънченият му мъчител припадна.
Дру скочи към лампата, хвана я като щит и парира удара на ножа, с който първият мъж се хвърли към него, освободен от палтото и от трупа. Жицата на лампата се скъса и крушката угасна. Трептящата светлина от горящата камина очертаваше движенията им. Дру удари рамото на врага си с долната част на лампата, обърна я и с горната й част, където беше крушката, се вряза в ръката му, с която държеше ножа. Отскочи назад, както го бяха учили в Колорадо, намушка го в слабините със стойката на лампиона и му изби ножа от ръката. Грабна падналото на земята оръжие и промуши врага си. Ножът мина под бузата, през езика и основата на устата до мозъка.
Дру продължаваше да стиска дръжката. Топла кръв се стичаше по острието и по пръстите му. Задържа треперещото тяло изправено за момент, взирайки се в умиращите очи.
Отпусна хватката си. Мъжът падна назад, а главата му остро издрънча в тухлите пред камината. Дру го сграбчи за ботушите и бързо го измъкна от пламъците, защото не можеше да понася вонята от опърлена коса. Потръпна от ужас, като се огледа. Беше заобиколен от кръв и трупове. Стаята се изпълни с воня на урина и изпражнения.
Въпреки че не му се случваше за първи път да диша тази миризма, му се доповръща. Не от страх, а от отвращение. Смърт. Твърде много смърт. В продължение на всичките тези години.
— А по-нататък? — запита Арлийн. Беше хванала ръката му, за да може поне малко да го успокои.
— Оставих пистолета в къщата. Нямах време да се занимавам с него, грабнах набързо апарата. Сигурен съм, че някой психиатър много ще се изненада от избора ми. Все пак имах малък пистолет в тайната си квартира в Париж, имах пари и паспорт под чуждо име. Наех кола и запраших към Испания. Отървах се от оръжието, за да не е у мен, в случай че ме претърсват на границата.
— Защо тръгна към Испания? — запита отец Станислав.
— Защо не? Знаех, че ще ме търсят навсякъде. А в Испания поне беше топло — Дру потръпна. Изоставих колата и наех частен самолет, който ме откара в Португалия. В Лисабон си смених паспорта. След това? Ирландия. Америка. На три пъти за малко щяха да ме хванат. Веднъж в един сервиз трябваше да запаля една кола. Поне не ми се наложи да убивам повече. Най-накрая се върнах вкъщи, в Америка. Знаех точно къде отивам. Не ме интересуваха никакви шахове, аятоласи, петрол, терористи. Нищо от този род не беше важно за мен. Бях убил моите родители, техния еквивалент. Бях накарал едно момче да страда до края на живота си, както страдах и аз. Светът се беше превърнал в лудница за мен. Само за сравнение — онези картузиански монаси живееха в своя рай. Знаеха точно какво беше важно за тях. Бяха отправили поглед далеч напред, към вечността. А аз от десетгодишен бях скитник. Но след като успях да избягам от онази къща край Сена, а пред мен си оставаше перспективата да продължавам да се скитам, изведнъж открих своята посока. Видях някаква цел. Исках мир.
Благодетел ми беше един свещеник на име отец Хафър. Той уреди отиването ми в манастира. Но преди да постъпя при картузианците, трябваше да залича всичко, което ме свързваше със света. Отървах се от вещите, без снимките, разбира се. Точно вече си мислех, че съм приключил, когато се сетих, че имаше да свърша още нещо. Моментна слабост. Преди да скъсам напълно с предишното си съществувание.
Дру приклекна зад храстите в мрака, напрегна се и скочи, за да се хване за ръба на бетонната стена, зад която се криеше. Беше месец март. Не носеше ръкавици и докато се опитваше да се покачи по нея, ръцете му измръзнаха. Най-после успя, просна се едва дишайки по корем отгоре, след това се прехвърли от другата страна, като се придържаше с премръзналите си, безчувствени пръсти. Приземи се върху заледената земя, колената му изпукаха, зае отбранителна позиция, защото единственото оръжие бяха ръцете му. Не носеше пистолет — беше дал клетва да не убива повече. Би си позволил само да обезвреди неприятеля си с голи ръце. Но не и да убива. Вече не. Дори мисълта за това го отвращаваше. Ако бъде убит, то значи такава е била божията воля. Никой не го нападна.
Дру се взираше в мрака. Нормално щяха да са му необходими секунда-две, за да свикне с тъмнината след ослепителното улично осветление. Но Дру предвидливо бе затворил очи, докато се спускаше вътре. Когато ги отвори, зениците му вече се бяха адаптирали. Виждаха се тъмните силуети на дървета и храсти, няколко градински крана със съдинки за поливане до тях. И надгробни паметници. Дълги редици каменни плочи, простиращи се докъдето поглед стига в мрака. Пред него беше гробището на Бостън „Плезънт Вю“.
