Сол го изгледа. Нито той, нито Крис бяха суеверни. Не можеха да си го позволят. Или щяха да търсят поличба във всичко и в резултат да се парализират. Логиката и уменията бяха това, на което разчитаха. Все пак и двамата бяха свидетели на случки във Виетнам, които ги накараха да уважават тези „смешни“ чувства. Техни другари, които щяха да бъдат пратени у дома, пишеха писма до съпругите си, до приятелките си или до майките си и ги даваха на някой от отделението с думите: „Предай й го непременно. Аз няма да изкарам“. И в деня преди да заминат писмата, момчетата получаваха куршум в главата. Или други, които трябва да отидат на ежедневно наблюдение, нещо обичайно, което са правили стотици пъти. Но изведнъж казват: „Вече няма да се видим“. И стъпват на мина.
Сол се замисли за момент.
— Кога започна това?
— В имението на Ландиш.
— Като видя стената?
Крис кимна:
— Откъде разбра?
— Защото имах подобно усещане.
—
— Бях сигурен, че съм бил там и преди. Но ми трябваше време, докато се сетя. Стената. Не разбираш ли? Същата стена като във „Франклин“. Помниш ли как се промъквахме отгоре, за да внасяме бонбони? Нощта, в която ни пребиха? Или нощта, в която аз се подхлъзнах на леда и ти скочи да ми помогнеш, но си пукна главата? А колата? Помниш ли?
— Ти ме издърпа и спаси живота ми.
— Това обяснява всичко. И двамата сме си припомнили онази нощ. В имението на Ландиш аз се притеснявах за теб. Мислех, че си в беда и трябва да ти помогна. Същата идея трябва да ти е хрумнала и на теб. Навярно винаги си искал да спасиш
— И съм го правил — усмихна се Крис. — Няколко пъти.
— Но стената те е накарала пак да го желаеш. Отпусни се. Със сигурност нещо ще се случи. Ще отида в Париж с Ерика и ще спипаме Кочуби. Това ще се случи.
— Искам да повярвам в това.
— Помисли така. Ако загазя, какво би могъл да направиш ти, което Ерика не би могла?
Ерика се приближи:
— Мисли му какво ще отговориш.
— А помисли и за това — каза Сол. — Да предположим, че отидеш ти вместо мен. Ако нещо се случи с теб. Аз ще се самообвинявам толкова, колкото и
Крис се колебаеше.
— А колкото до предчувствието ти, да наторява градината.
Сол се обърна към Ерика:
— Готова ли си?
— В Париж с такава красива охрана? Не може да бъде.
Крис беше недоволен:
— Сега е към десет. Вие трябва да сте в Париж тази вечер. Обадете ми се в шест и на всеки четири часа след това. Не залавяйте Кочуби, преди да сте говорили с мен. Тъй като Ландиш мисли повече за розите си, може да реши, че е дал погрешни сведения.
— Казах истината — настоя Ландиш от стола.
— Задръж мисълта си върху единствената синя роза на света.
Дойде моментът. Не можеха да го отлагат. Те стиснаха ръцете си и се усмихнаха смутено. Сол вдигна чантата си:
— Не се притеснявай. Ще внимавам. Искам да съм сигурен, че ще мога да си върна… — очите му светнаха.
— Аз също ще се грижа за брат ти — каза Ерика. — За двама ни — тя целуна Крис по бузата.
Сърцето му подскочи. Той каза това, което мислеше:
— Късмет.
Несигурни, те се разделиха. Крис гледаше разтревожен през отворената врата. Гърлото му се сви, когато се качиха във взетия под наем Остин. Брат му и сестра му. Те поеха по буренясалия път и изчезнаха зад обраслото с жив плет шосе.
Когато вече не можеше да чува мотора, той се вгледа в скалите на пасището, накрая влезе и затвори вратата.
— Ще ме търсят — каза Ландиш.
— Но няма да знаят къде. Ние сме на шестдесет мили от имението ти. Но Лондон е наблизо и точно там ще сметнат, че сме отишли.
Ландиш вдигна глава:
— Тази хижа сигурно е на скала. Чувам прибоя под нас.
— Дувър. Наех мястото преди седмица. Казах на хазяина, че се нуждая от почивка на тишина. „Това е чудесно“, ми каза той. Най-близката хижа е на половин миля. Ако викнеш, никой няма да те чуе.
— Звучи ли гласът ми достатъчно силно, за да викам?
— Ще се опитам да ти създам удобства. За да не се отегчаваш, ще си говорим за рози — Крис стисна зъби. — Ако нещо се случи на Сол…
Бяха избрали Дувър, защото предполагаше лесен достъп до Франция по вода. На шумната морска гара, която напомняше на Сол летище, той и Ерика си купиха билети отделно и се качиха на борда на ферибота през интервал от няколко минути.
Притеснен, той отиде в салона на кърмата, надявайки се, че ще се слее с тълпата. Знаеше, че МИ–6 и други разузнавателни агенции държат ферибота под око както и главните летища и железопътни гари. Разбира се, теоретично погледнато, никой враг не знаеше, че той е напуснал Съединените Щати. При положение, че издирването му се извършваше в Америка, имаше голям шанс да не го разпознаят.
