— Откъде да зная? Всички говореха за това, тъй че повярвах и я забравих. Едно друго момиче ми каза, че не била толкова добра. Търговията тук не е като в града. При нас не идват баровци, само пъпчиви младоци и паплач, която не се интересува какво получава, стига да го получава. Та те са подочули нещо. С нея не можеше да направиш пари.
— Продължавай.
Коби почука върху бара, като показа, че иска още една чаша, и понижи глас:
— Слушай, остави ме на мира! Може някой хубавец, който не си скъпи куршумите, да е решил да я задържи по-дълго и да отблъсне еднократните клиенти. Може да е било и нещо друго. Зная само, че беше по-добре да си нямаш работа с нея, а в този бизнес на мен ми стига и една дума. Защо не питаш някого другиго?
— Кого? Кого да питам? Много правилно разбра какво ме интересува. Харесва ми начинът, по който започна да говориш. Толкова ми харесва, че искам всички да разберат какви приятелчета сме. Защо да питам други, след като те има теб… Може би не знам кого да попитам.
Лицето му пребледня някак неестествено. Той протегна ръка към чашата и едва не разсипа съдържанието й.
— Веднъж каза, че работи в публичен дом…
Коби изпи питието, изтри устните си и измърмори адреса. Дори не помислих да му благодаря. Беше напълно достатъчно да платя мълчаливо пиенето си и да си тръгна. Излязох на улицата, пресякох я и застанах за няколко минути пред един вход на отсрещната страна. Напъхах една угарка между устните си и точно търсех кибрит, когато Коби излезе, огледа се, пъхна ръце в джобовете си и тръгна на север. Когато зави зад ъгъла на улицата, аз влязох в колата и останах там няколко минути, опитвайки се да съобразя какво, по дяволите, ставаше.
Една червенокоса проститутка беше убита, стаята й беше претърсена, а пръстенът й — изчезнал.
Зализания, който претърсил стаята й, защото откраднала материала му за шантажиране. Или поне така твърдеше.
Един сутеньор, който знаеше, че е опасна, но не казваше защо. Може би не знаеше, а може би беше уплашен.
Голяма бъркотия, както и да я погледнеш, и нещата ставаха още по-объркани с времето. Затова бях толкова сигурен. Смъртта е като болен зъб… няма значение какво е станало с него; вадиш го и повече го няма. Именно такава е смъртта; след това хората могат да си приказват каквото искат, те дори правят за мъртвите неща, които не биха направили за живите. Смъртта е мила, чиста и антисептична. Тя слага край на всички беди. Някой събира принадлежностите ти; друг казва няколко думи на панихидата и това е всичко. Но смъртта на Рижата беше една объркана смърт. Имаше нещо нечисто в нея, като рана, която е била излекувана отгоре, скривайки грозната, отвратителна мръсотия, гнояща в смъртоносна отрова, която рано или късно ще те убие.
Когато угарката опари пръстите ми, аз запалих колата и се насочих през града към адреса, който ми даде Коби. В Ню Йорк има много помийни ями, но аз се намъкнах в най-долнопробната. Еднопосочна улица, която свършваше до реката, дупки на плъхове — двуноги и обикновени — и кръчми на всеки ъгъл, населена с жени и мъже, които имаха плоския празен поглед на поражението, отпечатано на техните лица.
Гледах номерата и скоро открих този, който ми трябваше, но това беше само номер, защото от постройката не бе останало почти нищо. Входната врата зееше като уста на прокажен, обгорелите прозорци бяха мъртви.
Край на разследването! Изругах тихо и изключих двигателя.
До мен се приближи десетинагодишно хлапе, погледна ме и каза:
— Преди две седмици някой хвърли от прозореца запалена клечка кибрит върху купчината с боклук. Повечето от дамите загинаха.
В наше време децата знаят твърде много за годините си… Изпитвах ужасна нужда от едно питие. Кръчмата отляво беше най-близо, така че влязох вътре и застанах пред бара. Така бях стиснал юмруци, че ноктите се впиваха до кръв в дланите ми. Ама че работа! Няма ли за какво да се хвана? Зад всеки ъгъл имаше висока стена, която не можех да прескоча.
Барманът не ме попита нищо. Просто тикна чаша и бутилка под носа ми и отиде до касата, за да развали долара ми. Когато изпих и втората, той сложи и рестото в касата, след това се върна и зачака.
— Още една?
Поклатих глава.
— Само една бира този път. Къде е телефонът?
— В ъгъла. — Посочи с глава към края на бара, докато измъкваше бирата.
Влязох в кабината, пуснах една никелова монета и позвъних на Пат у дома му. Провървя ми. Той вдигна слушалката.
— Обажда се Майк. Приятелю, направи ми една услуга. В един от публичните домове е имало пожар. Интересува ме дали е проведено разследване и какви са резултатите. Можеш ли да разбереш?
— Сигурно, Майк. Кажи адреса.
Продиктувах адреса и Пат го повтори.
— Когато разбера, ще ти се обадя. Дай ми номера си.
Окачих слушалката, отидох да си взема една бира и се върнах до телефона, сръбвайки си по малко от тази помия в очакване на позвъняването. След минута телефонът иззвъня.
— Майк?
— Да.
